Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Стига толкова! — обгърна раменете на жена си Стивън Никълсън. Даде знак на Лоръл да се качва да си ляга, но я предупреди, че разговорът им изобщо не е приключил.

Лоръл лежеше в леглото и кипеше, а часовете се нижеха. Не беше сигурна къде са сестрите ѝ, знаеше само, че са отведени някъде, за да не прекъсват наказанието ѝ. За пръв път се караше с родителите си и беше едновременно съсипана и превъзбудена. Животът ѝ, изглежда, никога нямаше да бъде същият.

Още лежеше в тъмното, когато вратата се отвори и някой предпазливо тръгна към нея. Лоръл усети как краят на леглото хлътва, когато човекът седна, после чу гласа на майка си. Личеше си, че е плакала, и когато Лоръл го разбра и проумя, че причината е тя, ѝ се прииска да увие ръце около шията на мама и никога да не я пуска.

— Съжалявам, че се скарахме — каза Дороти и сноп лунна светлина от прозореца озари лицето ѝ. — Колко странно се развиха нещата. Никога не съм допускала, че ще се карам с дъщеря си. Като малка се забърквах в неприятности — винаги съм се чувствала различна от родителите си. Обичах ги, разбира се, но не съм сигурна, че те бяха в състояние да се справят с мен. Въобразявах си, че знам най-добре, и изобщо не ги слушах.

Лоръл се подсмихна, неуверена накъде поема разговорът, но доволна, че вътрешностите ѝ вече не бушуват като вряща лава.

— Двете с теб си приличаме — продължи майка ѝ. — Сигурно затова толкова много се притеснявам да не допуснеш моите грешки.

— Обаче аз не допускам грешка. — Лоръл се надигна и се облегна на възглавниците си. — Не разбираш ли? Искам да стана актриса — театралното училище е идеалното място за човек като мен.

— Лоръл…

— Представи си, че си на седемнайсет, мамо, и целият живот е пред теб. Има ли друго място, на което ти се иска да бъдеш повече, отколкото в Лондон?

Не зададе правилния въпрос — майка ѝ никога не бе проявява, ла желание да замине за Лондон.

Смълчаха се и отвън един кос призова приятелите си.

— Не — отвърна най-сетне Дороти тихо и малко тъжно и се пресегна да погали връхчетата на косата на Лоръл. — Не, май няма.

Сега Лоръл се смути, че още тогава е била толкова самовлюбена, че не се е зачудила и не е попитала каква всъщност е била майка ѝ на седемнайсет, за какво е мечтаела и какви грешки е направила, които толкова силно не иска дъщеря ѝ да повтори.