Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Да — каза Роуз със смущаваща признателност, — да, това е идеално. Мислех си дори да ѝ разкажем някои от историите които тя измисляше за нас.

— Като онази за портата в долната част на градината, която водела към вълшебен свят…

— И за драконовите яйца, които намерила в гората…

— И как избягала, за да отиде да работи в цирка.

— Помните ли цирка, който имахме тук? — внезапно попита Айрис.

— Моят цирк — грейна Дафни зад чашата си с вино.

— Е, да — прекъсна я Айрис, — но само защото…

— Защото имах ужасна шарка и пропуснах истинския цирк. Когато бил в града. — Дафни се засмя на приятния спомен. — Мама накара татко да направи шатра в долния край на ливадата, помните ли, и организира всички вас да играете клоуни. Лоръл беше лъв, а мама — въжеиграч.

— Много беше добра — каза Айрис. — Почти не падаше от въжето. Сигурно се е упражнявала седмици наред.

— Или пък не ни е казала истината и наистина е работила известно време в цирка — намеси се Роузи. — Почти съм склонна да го повярвам за нея.

Дафни въздъхна доволно.

— Имаме късмет с такава майка, нали? Толкова обичаше игрите, все едно не бе пораснала, не приличаше на скучните майки на другите. Много бях самодоволна, когато идваха приятели училище.

— Ти? Самодоволна? — възкликна Айрис с престорена изненада. — Не ми се струва…

— Та за празненството на мама… — махна с ръка Роуз, която отчаяно искаше да избегне нов спор, — мислех да направя торта, пандишпанена, любимата ѝ…

— Помните ли онзи нож — изненадващо бодро я прекъсна Дафни — с панделката…

— С червена панделка — уточни Айрис.

— …и костената дръжка. Тя държеше да го използва на всеки рожден ден.

— Твърдеше, че бил вълшебен и можел да изпълнява желания.

— Знаете ли, много дълго го вярвах — положи Дафни брадичка върху опакото на дланта си с красива въздишка. — Какво ли е станало с онзи смешен стар нож?

— Изчезна — отговори Айрис. — Сега си спомням. Една година просто вече го нямаше и когато я попитах, тя каза, че се е изгубил.

— Затрил се е нанякъде с хилядите писалки и фиби, които изчезваха безследно в тази къща — побърза да се намеси Лоръл и се прокашля. — Гърлото ми пресъхна. Някой иска ли още вино?

— Няма ли да е чудесно да го намерим… — чу тя някой да казва, докато прекосяваше коридора.

— Прекрасна идея! Можем да го занесем за нейната торта… Лоръл стигна в кухнята и затова си спести развълнуваните приготовления на потерята за издирване на ножа. ("Колко далеч може да се е запилял?", превъзнасяше се Дафни.)