Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Да вървим — нареди той на Куинтал и като разпери криле, обви яките си крака около каменния човек, оръдието на неговия гняв, и се понесе над върховете, право към обвитата от вечни пушеци планина.
Куинтал, чиито сетива бяха безмерно по-остри от сетивата на обикновен човек, и чиито кървавочервени очи можеха да осветят и най-непрогледния мрак, щеше да тръгне по следите на дръзкия враг.
— Твърде надълбоко сме — оплака се Авелин и се облегна на стената в тясната, душна пещера.
Гледаше да държи светлината на вълшебния диамант приглушена, с надеждата да останат незабелязани и да не им се наложи да се изправят срещу нови стражи като двамата паури, които току-що бяха убили. Неспокоен, монахът подритна окървавения джуджешки крак, който се въргаляше край него и се обърна така, че да вижда пътя, по който бяха дошли.
— Добре де, тоз’ твой демон, той няма ли да се е разположил в сърцето на планината? — попита Брадуордън, разкъсвайки тялото на втория паури, докато говореше. — А сърцето на планината, доколкото аз знам, се намира надълбоко.
Авелин поклати глава — някак си чувстваше, че нещо с пътя, който бяха избрали, не е наред. Още при първото разклонение бяха поели наляво и надолу и сега му се струваше, че май са избързали.
— А може и да е по-нависоко — рече той, — близо до върха, та по-лесно да излиза навън при слугите си.
При тези думи монахът се обърна, за да погледне Брадуордън, ала съжали в мига, в който го видя да отхапва огромен къс месо от крака на убитото джудже.
— Ама туй е само предположение и нищо повече — заяви кентавърът с пълна уста, при което Авелин потрепери погнусено и неволно затвори очи. — Аз казвам да продължим напред — ще решаваме разклонение за разклонение. Всичко туй са само догадки и ти го знаеш не по-зле от мен.
Монахът въздъхна и отстъпи. В крайна сметка, Брадуордън беше прав — който и път да изберяха, решението им все щеше да се основава на догадки и предположения, а той вече беше на предела на душевната си издръжливост, за да се нагърбва с подобна отговорност, когато от избора му зависеше толкова много.
— Защо си тук? — простичко попита Брадуордън. — Сам рече, че идваш, за да срещнеш съдбата си и точно туй трябва да сториш. Ще го открием, приятелю, и ако туй е, което те плаши, не те виня. Ама върнем ли се сега, ще се отдалечим от целта си, а всяка допълнителна крачка из тез’ гнусни тунели увеличава шанса на врага да ни открие.
При тези думи кентавърът се изплю недоволно и като захвърли джуджешкия крак настрани, възнегодува:
— И за ядене не стават, проклетите му твари!
Без да може да сдържи усмивката си, Авелин се приближи до приятеля си (като много внимаваше да не настъпи разхвърляните по земята парчета месо) и двамата отново поеха напред, а едрите им фигури изпълваха тесните коридори.
— Това никак не ми харесва — прошепна Елбраян, докато изпитателно измерваше с поглед стръмната тераса, в която се превръщаше пътеката, по която вървяха.
Дълга и тясна, тя бе обградена от неравна стена и страховита пропаст, дълбока около шестдесет метра. Колкото по-надолу се спускаше пътеката, толкова по-малка ставаше пропастта, това обаче нямаше особено значение, тъй като същинската опасност идваше от онова, което беше на дъното й — бълбукащо езеро от кървавочервен разтопен камък. Дори от мястото си, толкова високо над огнените езици, двамата усещаха нечовешката горещина и едва не се задушаваха от наситените серни пари.
— На мен пък не ми харесва идеята да се върнем обратно — отвърна младата жена. — Решихме да тръгнем надолу, а пътеката ни води точно там!
— Но изпаренията… — възпротиви се Елбраян и Пони нямаше как да не се съгласи, че опасенията му са основателни.
Без повече приказки тя бръкна в раницата си и извади парче плат, което бе предвидила да използва за превръзки, ако се наложи. Разкъса го и като намокри обилно и двете парчета, завърза едното около лицето си, а другото подаде на пазителя.