Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Едва направил няколко крачки навътре, Елбраян се натъкна на следа от копитото на Брадуордън.
Придържайки се близо до стената, двамата предпазливо поеха напред, оставяйки очите си да привикнат с бързо отслабващата светлина. Много скоро обаче трябваше да избират — да запалят факла или да продължат в пълен мрак.
Младият мъж неволно потръпна, когато пламъците обхванаха увитите около пръчката парцали, сякаш всеки миг очакваше пълчищата на демона да се нахвърлят отгоре им. След няколко напрегнати секунди, в които не се случи нищо, той даде знак на Пони и те отново тръгнаха напред. Не след дълго достигнаха място, където тунелът се разделяше на две — едно от разклоненията поемаше надясно, без да се изкачва или спуска, а другото отиваше наляво и надолу. Когато се загледа в десния тунел, Пони забеляза, че дотам, докъдето стигат очите й, той се разклонява още няколко пъти.
— Истински лабиринт — простена Елбраян, докато коленичеше, търсейки следи от двамата им приятели.
Не откри обаче нищо — само гладка, корава скала.
— Напред — заяви Пони миг по-късно, виждайки раздразнението, изписано по лицето му. — Навътре в планината, а после надолу и наляво при следващия завой.
Говореше уверено, макар че това си бяха само догадки. Само че Елбраян нямаше по-добро предложение и така двамата навлязоха в планината, а след това поеха надолу, по един гладък и полегат проход. Пазителят отдавна се бе отказал да търси дири — добре разбираше, че това само ще ги забави, още повече, че Брадуордън и Авелин сигурно се лутаха нейде наблизо, не по-малко изгубени от тях самите. Рано или късно някой от тях, а може би и всички те, щяха да се натъкнат на демона-дактил или на скверните му слуги.
Намираха се в отчаяно положение и честичко трябваше да си напомнят, че това не бива да ги учудва — още когато тръгваха от Дъндалис, знаеха какво ги очаква.
Бестесбулзибар кипеше от ярост, ала в същото време беше искрено развеселен, докато заедно с Куинтал и двамина ужасени великани наблюдаваше погрома, сполетял склона на планината. Колко могъщо трябва да бе копието, за да остави след себе си подобна разруха, само защото бе паднало върху някакъв камък!
Единият от великаните продължаваше да пелтечи нещо за лош късмет и други подобни безсмислици, отчаяно се мъчеше да измисли някакво оправдание, с което да се спаси от грозната участ, сполетяла гоблина Готра. Само че Бестесбулзибар изобщо не го слушаше.
— Стигнали ли са до планината? — обърна се той към Куинтал и посочи Айда.
Някогашният монах се вгледа натам, опитвайки се да прецени разстоянието, и замислено стисна брадичката си в длан — странно човешки жест. И наистина, напоследък той все повече заприличваше на човек — грубите ръбове на каменното му тяло се бяха поизгладили и закръглили и то бързо си възвръщаше вида, който бе имало преди смъртта му. Вече не бе никак трудно да се разпознае в доскоро възгрубото, човекоподобно същество, някогашния Куинтал; чертите на лицето, ръста, формите на тялото — те всички бяха съвсем същите, сякаш духът на умрелия монах по някакъв начин придаваше форма на каменната обвивка, която обитаваше сега. Разбира се, твърдата му обсидианова „кожа“ беше черна, със стави, очертани от алени ивици разтопена магма, а и очите му, огнени кладенци от течен камък, също бяха червени. Въпреки това никой, който го бе познавал приживе, не можеше да го сбърка и той нямаше търпение Авелин да види новото му, неизмеримо по-могъщо тяло.
— Стигнали ли са? — повтори Бестесбулзибар и каменният човек кимна.
— Ако са тичали през цялата нощ — отвърна той. — И ако не са срещнали други противници.
— Кой знае, може като се върна да ги заваря седнали на трона ми — изсъска демонът и хвърли смразяващ поглед на двамата великани.
— Лллош късмет — заекна един от тях.
— Ние не… — опита се да каже нещо и другият, ала дактилът го прекъсна безцеремонно.
— Още сега ще се върнете и ще заемете мястото си във войската — нареди той.
А как му се искаше да им смъкне кожите — и на тях, и на останалите от провалилия се отряд, които се бяха спотаили наблизо, боейки се от напълно заслужения му гняв! Можеше да ги отведе в Айда и да ги остави да се разправят с Нощната птица. Или пък, помисли си Бестесбулзибар, можеше да остави наказанието в ръцете на Куинтал, та сам той да се наслади на могъществото на най-новото си творение. Само че колкото и да бе свиреп, демонът-дактил не беше глупав и можеше да контролира желанието си за кръв — вече бе изгубил достатъчно от елитните си стражи, създаването на чиито доспехи му бе коствало прекалено много време, за да си позволи да изгуби още няколко. Всъщност, Бестесбулзибар не бе чак толкова разгневен от неуспеха на Тогул Дек и другарите му. Какво толкова се бе случило — Авелин и някакъв си пазител, наричащ себе си Нощната птица, бяха проникнали във владенията му; толкова по-добре за него — тъкмо и той щеше да се позабавлява.