Пробуждането на демона

Само след няколко часа бяха оставили планината зад гърба си и си проправяха път между многобройните камъни и рехавите дървета. С лекота съумяваха да избегнат малцината отегчени стражи, които срещнаха, а следите, на които непрекъснато се натъкваха, красноречиво говореха, че следват абсолютно същия път, по който бяха минали Авелин и Брадуордън.

Най-сетне се прехвърлиха от другата страна на дългия, черен ръкав и с изненада установиха, че земята отвъд него пари под краката им. Едва тогава осъзнаха, че това не е обикновена скала, а по-скоро прилича на живо, непрестанно растящо и променящо се същество. В по-голямата си част тя беше вкоравена, ала час по час ту тук, ту там проблясваше ярко сияние, лавата намираше излаз и плъзваше по повърхността, досущ като огромно, оранжево влечуго. Всичко свършваше само за няколко минути — постепенно лавата се наслояваше на дебели пластове, или пък се стичаше в някоя по-голяма вдлъбнатина и там застиваше, черна и корава, като останалата част от ръкава.

— Като живо същество — отбеляза Пони и оттук нататък внимаваше много повече къде стъпва.

— Като дактила — отвърна Елбраян. — Изригва от Айда, за да впримчи целия свят в черната си хватка.

И двамата неволно потръпнаха.

Когато най-сетне достигнаха мястото, където бяха видели двамата си приятели, Пони и Елбраян разбраха, че изостават от тях с няколко часа. За щастие, земята тук изглеждаше пуста, като че ли никакви чудовища не се навъртаха наоколо, не се виждаха и пазачи.

Двамата навлязоха в горичката, издигаща се близо до магменото възвишение, и отново се натъкнаха на дирите на Брадуордън, не след дълго до тях се появи още един чифт следи — тези на Авелин. Стъпките на кентавъра очевидно бяха ставали все по-тежки с всяка изминала крачка и на Пони и Елбраян не им бе никак трудно да се досетят, че умората бе започнала да си казва думата.

Въпреки това, нито Брадуордън, нито Авелин бяха спрели дори за миг, не спряха и те двамата, дори ускориха крачка, с надеждата да настигнат другарите си, преди те да са влезли в сърцето на планината. Кой знае, каза си Елбраян, може би и в този момент кентавърът и монахът се навъртат някъде наоколо, търсейки начин да проникнат в недрата на Айда.

Много скоро стана ясно, че не се е случило така. Пони и Елбраян оставиха дърветата зад гърба си, след това прекосиха още една горичка, после още една, която ги отведе до най-ниските подстъпи на Айда. Щом излязоха от последния гъсталак, пред очите им зейна огромна дупка, в която дори косите лъчи на залязващото слънце не можеха да проникнат. Ако онова, което си мислеха, беше вярно, ако това наистина бе път, отвеждащ в сърцето на черната планина, значи Авелин и Брадуордън отдавна бяха влезли вътре и може би тъкмо в този момент се изправяха лице в лице с демона-дактил. Тази мисъл накара Пони и Елбраян да се разбързат още повече и те трескаво си отсякоха пръчки, около които увиха парцали, за да си осветят пътя, след което, боейки се да не закъснеят, се разделиха и се запромъкваха от двете страни на входа. Пазителят предпазливо надникна в мрачната дупка. От другата й страна Пони стори същото и с облекчение установиха, че отвъд наистина започваше дълбока пещера, която, по всичко личеше, беше празна.