Легенди за Войната на разлома

— Искаш нещо — отрони Албан Ашър със съвсем безразличен тон. Гласът му беше дълбок и хриплив. Макар и седнал, вече се поклащаше — добър знак, че вече здраво се е накиснал.

— Да, господине — бодро отвърна Джими. — Ще си платя допълнително за дискретност.

Ашър се изкикоти с откровена алчност и му махна да продължи.

— Трябват ми едно-две заклинания, които да мога да приложа където и когато поискам — заяви младият крадец.

— Любовни ли? — рече Ашър и мъдро закима. — Момчета на твоите години все такива търсят. — Изкиска се мръснишки и се почеса по носа.

На Джими му се стори, че му намигна, но не беше сигурен.

— Не — бързо отвърна той. — Не любовно заклинание.

— Ама момчетата на твоите години… — подхвана магьосникът ядосано.

— Твърдо не е любовно заклинание — повтори Джими. „Предпочитам моите момичета да имат избор по въпроса. Въпрос на гордост все пак“. Не че имаше смисъл да се опитва да го обяснява на човек, за когото това не значеше нищо.

— Трябва да съборя един зид, но не искам да си счупя врата. Имаш ли нещо за това?

Ашър изпъна пръст пред лицето му и изръмжа доста силно:

— Крадец!

Джими завъртя очи с досада.

— Крадците не събарят стени.

Рунтавите вежди се сбраха над носа на магьосника и Джими реши, че се мръщи.

— Хм, вярно — съгласи се Ашър и примига като бухал, пред който изведнъж е светнал фенер. — Имам нещо. Може да свърши работа. — Почеса се замислено по брадата. — Ама за туй ще трябва…

— Взимам го — бързо го прекъсна Джими, вече съвсем сигурен, че магьосникът е пиян. — Освен това ми трябва и нещо, което да сваля хора.

— А! — Ашър се изкиска. — Момичета! Знаех си! — И пак се изкиска.

Джими беше забелязал, че Ашър разполага с най-нюансираните кискания, който бе чувал. Последното показваше, че отношенията на магьосника с жени, когато не му стигат парите за курви, не са особено деликатни.

— Не, не момичета — отвърна той. — Мъже. Едри яки мъже, тъй че ако големината е от значение, трябва да го предвидиш.

— Мъже ли? — рече магьосникът, сякаш изобщо не бе чувал досега за тях. После сви рамене. — Е, то какви ли ги няма. Имам нещо… ще го позасиля малко. Но тая магия за стената…

Гласът му заглъхна и той зяпна над главата на Джими така вторачено, че и той се обърна да види. Видя само кръчмаря, похъркващ зад тезгяха, и някакъв мъж, който ронеше сълзи над халбата си. Това обикновено щеше да привлече насмешливи погледи, ако имаше и други клиенти, само дето мъжът изглеждаше тежък почти колкото половин боен кон и имаше белег колкото овраг от челюстта до едната му празна очна кухина, да не говорим за лъскавите бели резки по пръстите на двете му ръце.

Джими изгледа магьосника с крайчеца на окото си, после пак хвърли поглед към тезгяха. Ако Ашър искаше още вино, трябваше да почака да свършат пазарлъците и стоката да си смени собственика.

— Че какво й е на магията за стената? — попита той. — Не върши ли работа?