В капана на времето [bg]

— Значи сега нямаме друг избор, Клеър — трябва да направим всичко възможно Чарлс да победи.

Устата ми беше пресъхнала от виното. Облизах устни, преди да отговоря:

— Предполагам. По дяволите! Колъм не можа ли да изтърпи още малко? Поне до сутринта, когато щеше да се види с Чарлс?

Джейми се усмихна накриво.

— Едва ли е имал избор, сасенак. Малцина избират часа на смъртта си.

— Колъм смяташе да го избере. — Бях се питала дали да кажа на Джейми за случилото се между мен и Колъм при първата ни среща в Холируд, но вече нямаше смисъл да пазя тайните на мъртвия.

Джейми поклати невярващо глава, въздъхна и раменете му се прегърбиха, щом научи, че Колъм е искал да отнеме собствения си живот.

— Дали е знак, Клеър?

— Знак ли?

— Че Колъм умря сега, преди да откаже на Чарлс. Това дали е знак, че е писано Чарлс да победи?

Колъм беше посрещнал смъртта седнал в леглото, до главата му имаше недокосната чаша с бренди. Беше го сторил както искаше, с ясен ум; главата му бе отметната назад, но очите бяха широко отворени и вече не виждаха онова, което оставяше след себе си. Устите бяха плътно стиснати, обичайните бръчки се извиваха от носа към брадичката. Болката, постоянният му спътник, явно го бе последвала чак до края.

— Господ знае — казах аз.

— Така ли? — рече Джейми през дланите си. — Е, радвам се, че поне някой знае.