Нощна сянка

— Не, Ани. Бог ми казва, че господин Марлоу си е отишъл от този свят в другия. Моля се да намери там покоя, който му бе отказан в този живот. — Свещеникът загледа замислено момичето. Беше се превърнало в поразително красива девойка. Може би тя щеше да излекува Уил Шекспир от любовта му към съпругата на друг мъж. — Но ти не бива да се безпокоиш. Госпожа Ройдън ми заръча да се отнасям с теб като с мое дете. Аз се грижа за децата си и ти ще имаш нов господар.

— Кой, отче? — Щеше да ѝ се наложи да приеме всичко, което ѝ предложи Хабърд. Госпожа Ройдън ясно беше обяснила колко пари ще ѝ трябват, за да се установи като независима шивачка в Айлингтън. Щеше да ѝ е нужно време и голяма пестеливост, за да събере подобна сума.

— Господин Шекспир. Тъй като можеш да четеш и пишеш, ти си ценна, Ани. Ще му помагаш в работата му. — Хабърд погледна листчето в ръката си. Изкушаваше се да го задържи с колета от Прага, изпратен по широката мрежа от вестоносци и търговци, създадена от холандските вампири.

Хабърд още не беше сигурен защо Едуард Кели му беше пратил странната рисунка с драконите. Едуард беше мрачно и хлъзгаво създание, и Хабърд не одобряваше моралния му кодекс, който не виждаше нищо лошо в откритото прелюбодейство и кражбата. Вземането на кръвта му в ритуала на семейството и жертвата беше неприятна задача, а не обичайното удоволствие. В замяна Хабърд беше видял достатъчно от душата на Кели, за да знае, че не иска да го вижда в Лондон. Затова го изпрати в Мортлейк. И това бе спряло досадните настоявания на Дий за уроци по магия.

Марлоу обаче беше пожелал тази статуетка да бъде дадена на Ани и Хабърд нямаше да промени желанието на умиращия. Той подаде малката фигурка и листчето на момичето.

— Трябва да дадеш това на леля си, госпожа Норман. Тя ще ти го пази. Бележката може да бъде още един спомен за господин Марлоу.

— Да, отче Хабърд — каза Ани, макар че не би имала нищо против да продаде сребърния предмет и да скъта парите.

Тя излезе от църквата на Андрю Хабърд и тръгна по улиците към къщата на Уил Шекспир. Той не беше непостоянен като Марлоу, а и госпожа Ройдън винаги бе говорила за него с уважение, макар че приятелите на господаря не пропускаха да му се надсмиват.

Бързо се установи в домакинството на актьора и с всеки следващ ден се обнадеждаваше все повече. Вестта за ужасната смърт на Марлоу само потвърди какъв късмет е имала, че се е освободила от него. Господин Шекспир също беше потресен и една нощ прекали с пиенето, с което привлече вниманието на пристава. Шекспир обаче успя да даде задоволително обяснение и всичко отново се върна към нормалното.

Ани миеше прозореца, за да осигури по-добра светлина, на която да чете господарят ѝ. Тя потопи парцала в чиста вода и от порива на вятъра през отворения прозорец от джоба ѝ падна малко листче хартия.

— Какво е това, Ани? — подозрително попита Шекспир и посочи с перото си. Момичето беше работило за Кит Марлоу и като едното нищо можеше да предава информация на съперниците му. Не можеше да си позволи някой да научава за последните му предложения за патронаж. Всички театри бяха затворени заради чумата и щеше да бъде истинско предизвикателство да задържи тяло и душа на едно място. «Венера и Адонис» можеше да му помогне, стига никой да не му откраднеше идеята.