Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
М.
— Какво е това? — попитах, загледана в лъскавото хромирано табло с циферблати. Приличаше на табло на самолет.
— «Спайкър Спайдър». Маркъс събира коли с имена на паякообразни. — Матю задейства вратите на колата и те се плъзнаха нагоре като крилете на реактивен изтребител. Той изруга. — Това е най-биещата на очи кола, която мога да си представя.
Едва стигнахме до Белгия и Матю спря в една автокъща, връчи ключовете на колата на Маркъс на продавача и потегли с нещо по-голямо и далеч не така забавно за каране. Скрити на сигурно в тежкото ѝ четвъртито купе, ние влязохме във Франция и няколко часа по-късно започнахме бавното си изкачване през планините на Оверн към Сет-Тур.
От време на време крепостта се мяркаше между дърветата — розово-сив камък, тъмен прозорец в кула. Неволно сравнявах замъка и прилежащото градче в сегашния им вид и как изглеждаха през 1590 година. Този път над Сен Люсиен не се стелеше дим като сиво наметало. Звън на далечни звънци ме накара да се обърна — мислех си, че ще видя потомците на козите, които се прибираха да пренощуват. Пиер обаче не се втурна навън с факли да ни посреща. Готвачът не обезглавяваше фазани в кухнята със сатъра, докато приготвяше свежо убития дивеч, за да нахрани топлокръвни и вампири.
Нямаше да го има и Филип, а значи нямаше да има и гръмък смях, остроумни забележки за човешката слабост, заети от Еврипид, нито проницателни възгледи за проблемите, пред които щяхме да се изправим след връщането си в настоящето. Колко време щеше да ми е нужно да престана да се подготвям за устремното движение и гръмките звуци, предвещаващи появата на Филип? Сърцето ме болеше при мисълта за свекъра ми. В този силно осветен, забързан модерен свят нямаше място за герои като него.
— Мислиш за баща ми — промърмори Матю. Мълчаливите ни ритуали на пиенето на кръв от вампира и целувката на вещицата бяха засилили способността ни да познаваме мислите на другия.
— Ти също — отбелязах. Знаех, че го прави, откакто бяхме прекосили границата на Франция.
— Замъкът ми се струва пуст от деня, в който умря. Осигуряваше убежище, но малко удобства. — Погледът му се насочи към замъка, после отново се върна на пътя пред нас. Атмосферата бе натежала от отговорност и нуждата на сина да се окаже достоен за наследството на бащата.
— Може би този път ще бъде различно. Сара и Ем са тук. Маркъс също. Да не говорим за Софи и Натаниъл. И Филип ще е все още тук, ако можем да се научим да се съсредоточим върху присъствието му, а не върху отсъствието. — Той щеше да е в сенките на всяка стая, във всеки камък в стените. Вглеждах се в прекрасното сурово лице на съпруга си, разбирах по-добре как е било оформено от опита и болката. Едната ми ръка се отпусна върху корема ми, а другата го потърси, за да му предложи утехата, от която така отчаяно се нуждаеше.
Пръстите му хванаха моите и ги стиснаха леко. После Матю ме пусна и известно време пътувахме в мълчание. Скоро обаче пръстите ми започнаха да бродират нетърпеливо по татуировката върху бедрото ми и на няколко пъти се преборих с изкушението да вдигна гюрука и да полетя към портата на замъка.
— Да не си посмяла. — Широката усмивка на Матю смекчаваше предупреждението. Усмихнах се в отговор, докато вземахме поредния остър завой.
— Побързай тогава — казах. Едва се сдържах. Въпреки настояването ми стрелката на спидометъра не помръдна от мястото си. Изстенах нетърпеливо. — Трябваше да си останем с колата на Маркъс.
— Търпение. Почти стигнахме. — «Пък и няма шанс да подкарам по-бързо» — помисли си Матю, докато отново завиваше.
— Какво каза Софи за шофирането на Натаниъл, когато била бременна? «Кара като някаква стара дама.»
— Представи си го как ли щеше да кара, ако наистина беше стара дама — столетница като мен. Точно така смятам да карам до края на дните ми, стига ти да си в колата. — Матю отново взе ръката ми и я поднесе към устните си.
— Дръж си ръцете на волана, бабке — пошегувах се, докато вземахме последния завой и между нас и двора на замъка се появи права отсечка с орехови дървета от двете страни.
«По-бързо» — замолих го мислено. Погледът ми се спря върху кулата на Матю. Когато колата забави скорост, аз го погледнах объркано.
— Чакат ни — обясни той и кимна напред.
Софи, Изабо и Сара стояха неподвижни в средата на пътя.
Демон, вампир, вещица — и още една. Изабо държеше бебе в ръцете си. Виждах плътната кафява косица и пухкави дълги крачета. Едната ръчичка беше стиснала здраво меден кичур на вампира, а другата бе протегната властно към нас. Усетих слабо, но неоспоримо изтръпване, когато очите на бебето се насочиха към мен. Детето на Софи и Натаниъл беше вещица, точно както беше предсказано.