Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
«И ще умрем рамо до рамо.»
— Толкова неща се промениха от миналия ноември. — Маркъс се загледа в блестящата повърхност на масата, сякаш беше вещер и можеше да види бъдещето там.
— Подозирам, че това се отнася и за техния живот. Но баща ти те обича неизменно. Сега Сара се нуждае от Даяна. Ти също имаш нужда от Матю.
Изабо взе изрезката и тръгна към Кръглата кула, като остави Маркъс насаме с мислите му. Навремето кулата беше любимият затвор на Филип. Сега се използваше за съхраняване на стари фамилни документи. Вратата на стаята на третия етаж стоеше отворена, но въпреки това Изабо почука.
— Не е нужно да чукаш. Това е твоята къща. — Дрезгавият глас на Сара свидетелстваше колко цигари е изпушила и какви количества уиски е унищожила.
— Ако това е нормалното ти поведение, радвам се, че не съм твоя гостенка — остро рече Изабо.
— Моя гостенка? — Сара тихо се разсмя. — Никога не бих те пуснала в къщата си.
— Обикновено вампирите не се нуждаят от покана. — Изабо и Сара бяха довели до съвършенство изкуството на ехидните подмятания. Маркъс и Ем бяха опитали безуспешно да ги убедят да спазват правилата на вежливия разговор, но матриарсите на двата клана знаеха, че острите реплики помагат за запазване крехкия баланс на силите, постигнат помежду им. — Не би трябвало да си тук, Сара.
— Защо? Да не би да се страхуваш, че ще прихвана смърт или настинка? — Гласът на Сара се изпълни с внезапна болка и тя се преви, сякаш я бяха ударили. — Богинята да ми е на помощ, как ми липсва. Кажи ми, че това е сън, Изабо. Кажи ми, че Емили е все още жива.
— Не е сън — каза Изабо толкова меко, колкото можеше. — Тя липсва на всички ни. Зная, че отвътре те боли и се чувстваш празна, Сара.
— И това ще премине — глухо рече Сара.
— Не. Няма.
Сара вдигна очи, изненадана от категоричността на Изабо.
— Всеки ден копнея за Филип. Слънцето изгрява и сърцето ми проплаква за него. Ослушвам се за гласа му, но чувам само тишина. Жадувам за докосването му. Когато слънцето залязва, си лягам със знанието, че моята половинка си е отишла от този свят и никога повече няма да видя лицето му.
— Ако се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре, не успяваш — каза Сара и сълзите потекоха от очите ѝ.
— Емили умря, за да живее детето на Софи и Натаниъл. Онези, които участваха в убийството ѝ, ще си платят, обещавам ти. Дьо Клермон са много добри в отмъщението.
— А отмъщението ще ме накара ли да се почувствам по-добре? — Сара присви очи.
— Не. Да гледаш как Маргарет израства и става жена ще ти помогне. Това също. — Изабо пусна изрезката в скута на вещицата. — Даяна и Матю се прибират у дома.
Част шеста
Нов свят, стар свят
41.
Опитите ми да стигна до бъдещето на «Старата ложа» от миналото ѝ бяха неуспешни. Съсредоточих се върху вида и миризмата на мястото и видях нишките, които свързваха Матю и мен с къщата — кафяви, зелени и златни. Но те непрекъснато ми се изплъзваха от пръстите.
Затова опитах Сет-Тур. Нишките, свързващи ни с него, бяха обагрени с характерното за Матю съчетание от червено и черно, примесено със сребро. Представих си мястото, пълно с познати лица — Сара и Ем. Изабо и Март, Маркъс и Мириам, Софи и Натаниъл. Но не успях да стигна и до този безопасен пристан.
Решително стъпках надигащата се паника и затърсих сред стотиците възможности алтернативна дестинация. Оксфорд? Метространцията на Блекфрайърс в съвременен Лондон? Катедралата «Свети Павел»?
Пръстите ми продължаваха да се връщат към същата връв в основата и плетката на времето, която бе не копринена и гладка, а твърда и груба. Опипах по нейната виеща се дължина и открих, че това не е нишка, а корен, свързан с някакво невидимо дърво. При осъзнаването на това се препънах като от невидим праг и паднах в гостната на къщата на Бишъп.
У дома. Приземих се на четири крака, вързаните на възли върви се сплескаха между дланите ми и пода. Векове търкане и минаване на стотици крака отдавна бяха изгладили широките борови дъски. Усещах ги познати под дланите си, знак за постоянство в един свят на промяната. Вдигнах глава, почти очаквайки да видя лелите си в антрето. Беше толкова лесно да намеря обратния път до Мадисън, та приех, че те са ни водили. Въздухът в къщата обаче беше неподвижен и безжизнен, сякаш никой не бе стъпвал тук от Вси светии. Нямаше дори призраци.
Матю беше коленичил до мен, все така хванал ме под ръка. Мускулите му трепереха от стреса от пътуването през времето.