Пустинното копие

Докато Дамаджахата знаеше. Идеалната извивка на брадичката ѝ и деликатната форма на носа ѝ зад прозрачния воал. Широките екзотични очи с дълги извити мигли и напомадените черни къдрици, които се изливаха като поточета по раменете ѝ. Прозрачната ѝ роба, която прикриваше всичко и нищо, показваше гладката кожа по ръцете ѝ, извивката на бедрата ѝ, облата пълнота на гърдите ѝ, тъмнината на ареолите ѝ, обезкосмените ѝ слабини. Въздухът около нея сладнеше от парфюма ѝ.

Но не беше само това, ами и всеки неин жест, поза, изражение събираха качествата ѝ в едно хармонично цяло, което пееше на мъжете около нея. Това, което Роджър постигаше при демоните с цигулката си, Дамаджахата го причиняваше на мъжете с тялото си. Той усети, че се възбужда и се почувства благодарен задето шарените му панталони бяха широки.

Тя седеше в гостната, а до нея стояха две момичета, облечени според красианския обичай, който Иневера толкова презираше, макар че робите им бяха от елегантна коприна. Едната беше облечена с бялото на дама’тингите, а другата в черно. От задната страна на кърпите на главата падаха дълги черни плитки, вързани със златни нишки, и стигаха до кръста им. Очите им затанцуваха по него през воалите.

– Роджър асу Джесъм ам’Хан ам’Мост – изрече Иневера със силен акцент, който накара Роджър да потръпне от удоволствие. той се опита да си припомни, че тя беше врагът му, ала, изглежда, напразно.

– За мен е чест да се запозная с вас – продължи Дамаджахата и се поклони толкова дълбоко, че Роджър се уплаши да не би гърдите ѝ да изскочат от робата.

Зачуди се дали би се стреснала, ако това наистина се случи. Момичетата зад нея се поклониха дори още по-ниско.

Роджър ѝ отвърна с най-артистичния си поклон.

– Дамаджаха – каза той просто, защото не знаеше как трябваше да се обърне към нея. – Моя е честта, че сте дошли да се срещнете с някой толкова незначителен като мен.

– Да не прекаляваме, а, Роджър? – промърмори Лийша.

– Съпругът ми ме помоли да дойда – каза Иневера, – след като ми каза, че сте приели предложението му да ви намери съпруги, за да може магията ви да се предаде на следващите поколения.

– Така ли съм направил? – попита Роджър.

Той си спомни разговора в Хралупата, но беше сметнал, че е само на шега. Едва ли вярваха наистина...

– Разбира се – отвърна Иневера. – Съпругът ми ви предлага най-голямата си дъщеря Аманвах за ваша дживах ка.

Момичето в белите одежди на дама’тинга пристъпи напред, коленичи на мекия килим и притисна чело в пода. Копринената ѝ роба се впи в тялото ѝ и загатна женствените извивки отдолу. Роджър откъсна поглед от нея, преди да го хванат, че зяпа, и отново погледна Дамаджахата като изплашен заек.

– Трябва да има някаква... – грешка искаше да каже той, но думата се запъна в гърлото му, когато Иневера подкани и другото момиче да излезе напред.

– Това е слугинята на Аманвах, Сиквах – каза тя и момичето последва дъщерята на Джардир на пода. – Дъщеря на Ханя, сестра на Шар’Дама Ка.