Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Недоверието на Скинтик към този кучи син се усилваше. Не беше трудно да мразиш Клип — всъщност беше нелепо лесно, — а такива чувства като нищо можеха да замъглят усета му за воина с неговите вечно въртящи се пръстени. Вече беше убеден, че Клип е тъкмо един от тези, които са готови да злоупотребят с добродетелите на другите, за да се домогне до съвсем личната победа, която търси. А ако това усилие оставеше след него неколцина презрени младежи, какво толкова?
Не може да не беше видял петната кръв по тях; не може да не беше забелязал нащърбените им оръжия, които се залавяха да изчукат и загладят по време на спиранията за почивка. Пострадалата им броня. И колкото и да беше замаян и изтощен, когато се съживи в залата с олтара, не можеше да е бил сляп за десетките мъртви — същинската касапница, която бяха оставили зад себе си. И въпреки всичко това Клип продължаваше да гледа на тях като на едва заслужаващи вниманието му, извън злобната подозрителност, която бавно избуяваше в параноя, а до какво ли можеше да го доведе това?
„А нас?“
„Да, поредният срах, който се промъква в мен, макар че съм мъртъв.“
— Ще трябва да намерим път през тези планини — каза Нимандър, присвил очи към хоризонта напред.
— Пътеката на Бога, както ги нарече Клип. Удивителен извор на неочаквано знание е нашият благодарен приятел.
— Благодарен ли? А, разбирам. Е, той не беше в съзнание все пак, нали?
— Да, не беше. Твърде залисан беше да избяга от захапката на паяка.
— Няма полза да се опитваме да опишем случилото се — каза Нимандър. — За този, който остава затворен в себе си, думите са тънки като паяжина, лесно се забърсват.
— Трябваше да излъжем.
Нимандър го изгледа, повдигнал вежди.
Скинтик се ухили.
— Някоя безумна история за божествено обсебване и безумни фанатици, обзети от страстно желание да оплискат света със собствената си кръв. Ние излизаме на пътека към рая и се оказва, че не сме добре дошли. Пререкание с някой видиотен бог, който грешно е схванал идеята за куклите — че те стават от поклонниците, а не от самия него. История за отровено вино, което е кръв, която е вино, което е кръв. О, и да не забравим нашето славно клане, онези невероятни удари и мушкания, и адски лошия късмет на нашите нападатели. А после…
— Стига, Скин, моля те.
— Защо си правихме целия труд, Нимандър? Да го спасяваме?
Нимандър все така гледаше далечните планини.
— Аранта твърди, че той е нужен. Необходим.
— За какво? А и бездруго какво би могла да знае тя?
— Съжалявам, че не мога да отговоря на тези въпроси, Скин.
— Имам чувството, че се давя в кръв.
Нимандър кимна.
— Да. И аз изпитвам същото. Мисля, че всички го изпитваме.
— Не смятам, че ще е склонен да ни хвърля спасително въже.
— Вероятно не.
Това признание стъписа Скинтик. Страхът му беше основателен — водачът им се бе променил. „Дали вижда ясно вече? Но ако е така, къде е отчаянието му? Не разбирам…“
— Все едно, че умираш отвътре — каза Нимандър. — Това е чувството.
— Не казвай това, братко. Недей.
— Защо не?
„Само един от нас може да го чувства така. Само един. Аз стигнах първи до там, проклет да си!“ Изсмя се горчиво.
— Никаква причина всъщност. Съвсем никаква.
— Държиш се странно, Скин, знаеш ли?
Той сви рамене.
— Трябва да измием тази кръв от себе си, Нимандър.
Продължиха през побелялата от сол низина. Денят ставаше все по-горещ.
Точно под пода на терондай, където бушуваше черното слънце, в скалната основа бе издълбана просторна камера. Когато се умореше от гледката от кулата на цитаделата или други високи наблюдателни постове, Аномандър Рейк, Господарят на Черен Корал и Син на Тъмата, слизаше в тази утроба в скалата, където мракът оставаше абсолютен.
Такива моменти бяха редки, а още по-рядко Господарят приканваше Ендест Силан да се срещнат в подземната кухина. С все още сковани крака от дългия път назад до града, кастеланът заслиза по стръмното вито стълбище и най-сетне стигна до основата. Огромна двукрила врата затваряше пещерата, обкована с люспи сребро, на шарки, напомнящи кожа на дракони. Потъмняла до черно, освен лъскавите ръбове на люспите, преградата бе едва видима за помръкващите очи на Ендест Силан и когато посегна за тежкото мандало, се наложи да опипа, преди ръката му да се спре на сребърния лост.
Дръпна едното крило и го лъхна студен въздух. Мирис на груб камък, остър и влажен, и звук на капеща вода. Видя Господаря, застанал близо до центъра, където като сталагмит от пода се издигаше обелиск — базалтова фигура, четвъртита в основата, стесняваше се до остър връх на два ръста на Тайст Андий. На страната срещу Рейк имаше жлеб с големината на меча, който носеше на гърба си.