Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Старият хан се е намирал точно на мястото, описано от прислужника: в малка сграда от 16 век в началото на „Улицата на Мечката“ — днес там се намират номера 87 и 88. Главният вход представлява хубав сводест тунел в рустикален стил; отстрани може да се види широката, масивна дървена порта, която през 1683 е водела към трапезарията на странноприемницата, а днес е вратата на един антикварен магазин. Сградата е закупена и ремонтирана преди десетилетия от една фамилия, която я обитава и до днес, и дава някои от апартаментите под наем.
След поредица от издирвания в Кадастъра можах да установя, че от 1683 до днес зданието на „Улицата на Мечката“ е претърпяло известни изменения, които все пак не са променили особено първоначалния му облик. Прозорците от приземния и от първия етаж например днес вече нямат решетки; таванското помещение се е превърнало в трети етаж, а над него е построена тераса. Редицата прозорци към уличката, която сключва ъгъл с „Улицата на Мечката“, са изцяло зазидани, но все още видими. Куличката, която трябва да е била обитавана от Клоридия, е разширена дотолкова, че сега представлява цял нов издигнат етаж. От другите етажи са останали само носещите стени, докато преградните стени са променяни многократно с течение на вековете. Не е оцеляла и стаичката, която е криела тайната стълба с достъп към подземните проходи; на нейно място са изградени в по-нови времена цял ред апартаменти.
Но в общи линии странноприемницата си е там, като че ли подмината от времето. С малко въображение под тези старинни прозорци още можеш да повярваш, че чуваш гласа на Пелегрино или възмутеното пелтечене на отец Робледа.
Времето милостиво е съхранило и други документи, които се оказаха от решителна важност за моите изследвания. Във фонда „Орсини“ на Капитолийския исторически архив намерих един ценен регистър на гостите на „Оръженосеца“ до 1682 година. Томът, подвързан грубо с щавена кожа, е надписан от нечия неуверена ръка „Книга, в която се намира всеки един, дето е пребивавал в Гостоприемния хан на синьора Луиджа де Грандис Бонети на Улицата на Мечката“. Вътре една ръкописна бележка потвърждава, че странноприемницата е била наричана „При оръженосеца“.
От регистъра на гостите се научават множество изненадващи съвпадения. Всъщност в разказа на прислужника се споменаваше, че собственичката на „Оръженосеца“ синьора Луиджа е издъхнала от насилствена смърт след нападението на двама цигани.
И така, регистърът на странноприемницата прекъсва ненадейно на 20 октомври 1682. Изглежда, че около тази дата ханджийката Луиджа Бонети наистина е претърпяла тежък инцидент: впрочем за нея повече не се знае нищо чак до следващия 29 октомври, деня на нейната смърт (можах да го открия в смъртните актове на енорията на „Санта Мария ин Постерула“).
Но не това не е всичко. Не повярвах на очите си, когато в регистъра на гостите на „Оръженосеца“ прочетох няколко добре познати имена: Едуардус Бедфорд, на 28 години, англичанин; Анджело Бреноци, на 23 години, венецианец, и накрая Доменико Стилоне Приазо, трийсетгодишен, неаполитанец: всички те бяха отсядали в странноприемницата между 1680 и 1681. Следователно тримата младежи бяха хора от плът и кръв и наистина са пребивавали „При оръженосеца“ още по времето на синьора Луиджа, преди там да се появи прислужникът.
Впоследствие потърсих някаква следа на прислужника, който за съжаление в своя мемоар нито веднъж не разкрива името си, както и нещо за неговия господар Пелегрино де Грандис.
Прислужникът казва, че е бил взет на работа от Пелегрино през пролетта на 1683, още когато Пелегрино, дошъл от Болоня с жена и две дъщери, се бил настанил временно близо до „Оръженосеца“ „в очакване сградата да се освободи от някои временно пребиваващи обитатели“.
Добре, всичко това съвпада. В Stati animarum разкрих, че през онази пролет малката постройка до странноприемницата „При оръженосеца“ е била наета от няколко семейства; малко по-нататък за първи път се появяваше някой си Пелегрино де Грандис, родом от Болоня, готвач, със съпругата си Бона Кандиоти и две дъщери. Придружавал ги един слуга на име Франческо. Дали това не беше момчето-джудже от странноприемницата?
На следващата година в странноприемницата „При оръженосеца“ се намират други обитатели — знак, че щетите от рухването, описано от прислужника в края на разказа, са били възстановени, но Пелегрино вече не работи като ханджия. И нито от него, нито от младия му помощник остават някакви следи.