Легенди за Войната на разлома

Дотук единственият проблем беше дали няма да се окаже много хлъзгаво от разни неща, за които бе по-добре човек, да не мисли, и дали ще вони още повече. Беше се заклел да направи жертвен дар на богинята Рутия, Господарката на късмета, ако му позволи да премине, без някой да се изпикае отгоре върху него. И колкото повече се изкачваше, толкова по-щедро ставаше жертвоприношението.

Чу глас над главата си и за миг замръзна, но който и да беше, бързо отмина. Джими благодари наум на Богинята на късмета и погледна нагоре. Бездруго, нямаше да може да продължи повече. Точно над него бяха зазидали малки камъни от едната страна на шахтата, на дълбочина около четири стъпки под отвора, което я стесняваше само колкото да си провре главата.

Заслиза бързо надолу, със свито сърце. Беше си представял, че ще може да изкърти с ръка камъчетата около решетката, и се притесняваше само дали няма да вдигне много шум. Но изобщо не беше допускал, че ще са чак четири стъпки! Невил навярно просто не го знаеше, но определено си беше сериозно усложнение.

— Бързо си представи яростта, обзела навремето началника на затвора — може би заради бягството на Невил Белята още тогава, или на някой след него. Тъй че сурово наказаният тъмничар или назначеният след него веднага се беше погрижил това повече да не може да се случи. Помисли си разсеяно как сегашният началник щеше да съобщи на дел Гарза и на шерифа, че през нощта са избягали десетки Шегаджии, но бързо изтласка от ума си тази мисъл и се върна към настоящия проблем: как бързо да се отърве от многото тухли, камъни и мазилка.

Лари го чакаше долу.

— Е? — попита той шепнешком.

— Трябва ми баня — отвърна Джими. Не го беше казвал твърде често напоследък и никога — толкова искрено.

— И на мен — съгласи се Лари и попита: — И какво?

— Има проблем — отвърна Джими. — Зазидали са го така, че и котка не може да мине. А и е доста дълбоко. Остави ме да помисля.

— Не можем да влезем тук! — изсъска Лари Ушето в ухото на Джими. — Това място е прекалено прилично за нас.

Вярно си беше. Двуетажна сграда с повече комини, отколкото на обикновените къщи, място, където сравнително почтени хора идваха да се къпят редовно, но не бяха достатъчно богати, за да си позволят подобен лукс у дома. Имаше си пазач на вратата — едър мъжага с прошарена брада и дебела тояга до него. Приличаше на пенсиониран войник.

Джими сграбчи Лари и го дръпна към себе си, за да го чуе добре.

— Трябва да се измием. Хората на дел Гарза се оглеждат за каналджийски плъхове. Точно сега ние не само приличаме на плъхове, а и миришем на плъхове. Трябва да се измием. Няма да ни навреди, ако за малко престанем да приличаме на Шегаджии. Нали затова сме тук, вместо да се опитваме да се изкъпем в някоя бъчва с дъждовна вода или да се перем във фонтана на Стария площад. — Обърна се и погледна към портиера. — Просто се прави на важен и си дръж устата затворена.