Ана Каренина

Вронски влезе в театъра в осем и половина. Представлението беше в пълния си разгар. Старецът-разпоредител му помогна да съблече шубата си и като го позна, нарече го „ваше сиятелство“ и му предложи да не взема номер, а просто да извика Фьодор. В светлия коридор нямаше никого освен разпоредителя и двама лакей с шуби в ръце, които слушаха от вратата. Иззад притворената врата се чуваха звуците на тихия акомпанимент стакато на оркестъра и един женски глас, който отчетливо изговаряше музикалната фраза. Вратата се отвори, за да се промъкне разпоредителят, и фразата, почти към края си, ясно порази слуха на Вронски. Но вратата веднага се затвори и Вронски не чу края на фразата и каданса, но по гръмките ръкопляскания разбра, че кадансът е свършил. Когато той влезе в ярко осветената с полилеи и бронзови газови лампи зала, шумът още продължаваше. На сцената певицата, блестяща с голите си рамене и брилянтите, се покланяше, усмихваше се и с помощта на тенора, който я държеше за ръка, събираше несръчно прелитащите през рампата букети и пристъпваше към един господин с пътека посред лъсналите от помада коси, който протягаше през рампата дългите си ръце с някаква вещ — и цялата публика в партера, както и в ложите, се движеше насам-натам, протягаше се напред, крещеше и ръкопляскаше. От своя подиум капелмайсторът помагаше за предаването и оправяше бялата си вратовръзка. Вронски стигна до средата на партера, спря се и се заозърта. Днес по-малко от когато и да било той обърна внимание на познатата, привична обстановка, на сцената, на тоя шум, на цялото това познато, неинтересно, пъстро стадо зрители в претъпкания театър.

В ложите бяха същите, както винаги, някакви дами с някакви офицери на задните столове; същите, Бог знае кои, разноцветни жени и мундири, и сюртуци; същата мръсна тълпа в галерията — и сред цялата тая тълпа, в ложите и на първите редове, имаше четиридесетина души истински мъже и жени. И на тия оазиси Вронски веднага обърна внимание и веднага влезе във връзка с тях.

Действието беше свършило, когато той влезе, и затова, без да се отбива в ложата на брат си, той стигна до първия ред и се спря до рампата при Серпуховски, който, подгънал коляно и потраквайки с тока на обувката си по рампата, бе го видял отдалеч и го викаше с усмивка при себе си.

Вронски още не бе видял Ана, той нарочно не гледаше към нейната страна. Но по посоката на погледите знаеше де е тя. Той незабелязано се озърташе, но не търсеше нея; в очакване на нещо по-лошо той търсеше с очи Алексей Александрович. Но за негово щастие тоя път Алексей Александрович не беше в театъра.

— Колко малко военно е останало у тебе! — каза му Серпуховски. — Дипломат, художник, нещо подобно.

— Та аз облякох фрака още щом се върнах у дома — отвърна Вронски, като се усмихваше и бавно вадеше бинокъла си.

— Да си призная, тъкмо за това ти завиждам. Когато се връщам от чужбина и слагам това — той докосна акселбантите си, — става ми жал за свободата.

Серпуховски отдавна вече бе махнал с ръка на служебната дейност на Вронски, но го обичаше както по-рано и сега бе особено любезен с него.