Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Жалко, че закъсня за първото действие.
Слушайки с едно ухо, Вронски насочваше бинокъла от беноара към белетажа и оглеждаше ложите. Близо до една дама с тюрбан и едно плешиво старче, което сърдито мигаше в стъклото на движещия се бинокъл, Вронски изведнъж видя главата на Ана, горда, поразително красива и усмихната в рамката от дантели. Тя беше в петия беноар, на двадесет крачки от него. Седеше отпред и леко обърната, говореше нещо на Яшвин. Виждайки главата й върху красивите и широки рамене и сдържано-възбуденото сияние на очите и на цялото й лице, той си я спомни напълно такава, каквато я видя на бала в Москва. Но сега възприемаше съвсем иначе тая красота. В чувството му към нея сега нямаше нищо тайнствено и затова, макар че красотата й го привличаше по-силно, отколкото по-рано, сега тя го и оскърбяваше. Ана не гледаше към него, но Вронски чувствуваше, че вече го е видяла.
Когато насочи отново бинокъла си натам, той забеляза, че княжна Варвара е особено червена, неестествено се смее и непрестанно се озърта към съседната ложа; а Ана, прибрала ветрилото и почуквайки с него по червеното кадифе, се взира някъде, но не вижда и очевидно не иска да види какво става в съседната ложа. Лицето на Яшвин имаше оня израз, който той добиваше, когато губеше на карти. Нацупен, той пъхаше все повече и повече левия си мустак в устата и поглеждаше изпод вежди към същата съседна ложа.
В тая ложа, отляво, бяха Картасови. Вронски ги познаваше и знаеше, че Ана се познава с тях. Картасова, слаба, дребна жена, се бе изправила в ложата си и обърната гърбом към Ана, слагаше наметалото, което мъжът й подаваше. Лицето й беше бледо и сърдито и тя говореше развълнувано нещо. Картасов, дебел, плешив господин, непрестанно се озърташе към Ана и се мъчеше да успокои жена си. Когато жена му излезе, той дълго се бавеше, като търсеше с очи погледа на Ана и, изглежда, искаше да й се поклони. Но Ана очевидно нарочно не го поглеждаше и обърната назад, казваше нещо на Яшвин, който бе навел към нея остриганата си глава. Картасов излезе, без да й се поклони, и ложата остана празна.
Вронски не разбра какво именно е станало между Картасови и Ана, но разбра, че е станало нещо унизително за Ана. Разбра го и по това, което видя, и най-много по лицето на Ана, която, той знаеше, е събрала последните си сили, за да изиграе ролята, с която бе се нагърбила. И тая роля на външно спокойствие напълно й се удаваше. Ония, които не познаваха нея и нейния кръг и не бяха чували съжаленията, негодуванието и учудването от страна на жените, задето си е позволила да се покаже в обществото, и то да се покаже така открито в дантеления си тоалет и с красотата си, се любуваха на спокойствието и красотата на тая жена и не подозираха, че тя изпитва чувство на човек, когото изправят на позорния стълб.
Понеже знаеше, че се е случило нещо, но не знаеше какво именно, Вронски изпитваше мъчителна тревога и като се надяваше да научи нещо, тръгна към ложата на брат си. Той избра нарочно противоположния от ложата на Ана изход на партера и на излизане се сблъска с бившия си полкови командир, който приказваше с двама познати. Вронски чу, че произнесоха името Каренина и забеляза, че полковият командир побърза да каже високо името му, като погледна многозначително събеседниците си.
— А, Вронски! Кога ще дойдеш в полка? Ние няма да те пуснем без гуляй. Ти си най-старият ни другар — каза полковият командир.
— Няма да успея, много съжалявам, друг път — каза Вронски и хукна нагоре по стълбата към ложата на брат си.
Старата графиня, майката на Вронски, с посребрените си къдри, беше в ложата на брат му. В коридора на белетажа го срещнаха Варя и княжна Сорокина.
След като отведе княжна Сорокина при майка му, Варя подаде ръка на девера си и веднага заприказва с него за онова, което го интересуваше. Тя бе така развълнувана, както рядко бе я виждал той.
— Смятам, че това е низко и гадно и madame Картасова не е имала никакво право. Madame Каренина… — започна тя.
— Какво има? Аз не зная.
— Как, не си ли чул?
— Нали знаеш, че последен ще го чуя.
— Та има ли по-зло същество от тая Картасова!
— Но какво е направила тя?
— Мене мъжът ми разправи… Тя оскърбила Каренина. Мъжът й от ложата заприказвал с нея, а Картасова му направила сцена. Разправят, че казала високо нещо оскърбително и си отишла.
— Графе, вика ви вашата maman — каза княжна Сорокина, като надникна от вратата на ложата.
— А аз все те чакам — каза майка му, усмихната иронично, — Не се виждаш никакъв.
Синът видя, че тя не може да сдържи радостната си усмивка.