Ана Каренина

Бавачката изведнъж заплака и отново започна да целува ръката й.

Серьожа, със светнали и усмихнати очи, се бе уловил с едната ръка за майка си, а с другата — за бавачката и тупкаше по одеялото с пълничките си голи крачета. Нежността на любимата бавачка към майка му го бе довела във възторг.

— Мамо! Тя често идва при мене и когато дойде… — започна той, но прекъсна, като забеляза, че бавачката шепнешком каза нещо на майка му, а върху майчиното му лице се изписа уплаха и нещо прилично на срам, което никак не й подхождаше.

Тя пристъпи до него.

— Милото ми! — каза тя.

Не можа да каже сбогом, но изразът на лицето й каза това и той го разбра.

— Мили, мили Кутик! — издума тя името, с което го наричаше, когато бе малък. — Нали няма да ме забравиш? Ти… — Но не можа да говори повече.

Колко думи отпосле й идваха наум, които можеше да му каже! А сега не знаеше и не можа да каже нищо. Но Серьожа разбра всичко, което тя искаше да му каже. Разбра, че тя е нещастна и че го обича. Разбра дори онова, което бавачката й каза шепнешком. Той чу думите: „Винаги в девет часа“ и разбра, че става дума за баща му и че майка му и баща му не бива да се срещнат. Той разбираше това, но едно не можеше да разбере: защо на лицето й се изписаха уплаха и срам? Тя не е виновна, а се страхува от него и се срамува за нещо. Той искаше да зададе един въпрос, който би му изяснил това съмнение, но не смееше да го направи: виждаше, че тя страда и му беше жал за нея. Мълчаливо се притисна към нея и шепнешком каза:

— Не си отивай още. Той няма да дойде скоро.

Майка му го отстрани от себе си, за да разбере дали той мисли това, което говори, и в изплашения израз на лицето му прочете, че той не само говори за баща си, но и сякаш я пита как трябва да мисли за него.

— Серьожа, приятелю — каза тя, — обичай го, той е по-мил и по-добър от мене и аз съм виновна пред него. Когато пораснеш, ще отсъдиш.

— Няма по-добра от тебе!… — с отчаяние извика той през сълзи и като я улови за раменете, с всичка сила започна да я притиска до себе си с треперещи от напрежение ръце.

— Миличък, малкият ми! — изрече Ана и заплака също така слабо, по детски, както плачеше той.

В това време вратата се отвори. Влезе Василий Лукич. При другата врата се чуха стъпки и бавачката с плах шепот каза:

— Идва — и подаде шапката на Ана.

Серьожа се отпусна в леглото и зарида, като покри лицето си с ръце. Ана махна ръцете му, още веднъж целуна мокрото му лице и с бързи крачки излезе през вратата. Насреща й идваше Алексей Александрович. Когато я видя, той се спря и наведе глава.

Въпреки че тя току-що бе казала, че той е по-мил и по-добър от нея, при беглия поглед, който хвърли към него, като обгърна цялата му фигура с всичките й подробности, я обхванаха чувства на отвращение и злоба към него и на завист заради сина й. С бързо движение тя спусна воала и като ускори крачки, почти избяга от стаята.

Не бе успяла да извади и така си и отнесе играчките, които с такава любов и мъка бе избирала вчера в магазина.