Изповядвам

– Защо не ми разказа за това?

– Вината беше моя, а и нямах право да те натоварвам с толкова болка. Сега ще я срещна отново.

– Сара.

– Какво.

– Нямаш вина за това. И ти не трябва да умираш.

– Искам да умра, вече знаеш.

– Няма да позволя да умреш.

– Точно това казвах на Клодин в таксито. Не искам да умираш, не умирай, не умирай, не умирай, не умирай, Клодин, чуваш ли ме, мъничката ми?

Разплака се за първи път, откакто беше постъпила в болницата. За своята дъщеря, не за себе си, силната жена. Помълча известно време, оставяйки сълзите да текат. Избърсах ги внимателно с носна кърпа, мълчаливо и с уважение. Направи усилие и продължи:

– Но смъртта има повече власт от нас и моята малка Клодин умря. – Млъкна, изтощена от усилието. Още две сълзи и продължи: – Затова сега знам, че ще я срещна отново. Казвах й моя мъничка Клодин.

– Защо казваш, че ще я срещнеш отново?

– Защото знам, че е така.

– Сара... ти не вярваш в нищо. – Понякога не умея да мълча, признавам.

– Прав си. Но знам, че майките се срещат с мъртвите си дъщери. Ако не беше така, щеше да е невъзможно да се живее.

Млъкнах, защото, както почти винаги, ти имаше право. Адриа млъкна, защото също знаеше, че е невъзможно. Не можеше да й обясни, че злото е способно на всичко, въпреки че още не знаеше историята за живота на Матиас Алпартс, на смелата Берта, на настиналата тъща, Амеличе с коси като черен кехлибар, Тру с коси с цвят на благородно дърво и Жулиет, малката, с коси като златни нишки.

Когато Сара се върна в дома си в Huitième Arrondissement, обиколи целия апартамент, за да търси Бичо, и си мислеше къде се е заврял, къде се е заврял, къде се е заврял, къде се е заврял.