Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Момче, казваш ми го така, сякаш става дума за престъпление.
– Това è престъпление. Според днешното ни законодателство.
– Тогава защо ми помагаш?
– Защото едно нещо е законът, а съвсем друго са случаите, относно които законът не се осмелява да се произнесе.
– Значи си съгласен с мен.
– Какво искаш? Декларация ли да ти подпиша?
– Не. Извинявай. Аз. Виж какъв съм.
Хвана ме за ръката, накара ме да седна и въпреки че бяхме в неговия кабинет и в дома му нямаше никой друг, заговори тихо и пред немия и скандализиран свидетел, жълтия модиляни, ми преподаде ускорен курс по асистирана смърт от любов. А аз знаех, че никога няма да приложа тези знания. Прекарах относително спокойно две седмици, докато един ден Сара ме погледна в очите и ме попита кога, Адриа? Отворих уста. Погледнах шибания таван и я погледнах, без да знам какво да кажа. Отвърнах говорих с... правя... а?
На другия ден ти умря сама. Винаги ще мисля, че умря сама, защото разбра, че съм страхливец; ти така искаше да умреш, а аз не бях достатъчно смел, за да бъда с теб в последната отсечка и да ти помогна да я извървиш по-леко. Според версията на доктор Реал, въпреки провежданото лечение, се е повторил кръвоизливът, предизвикал нещастния случай. И макар че си била в болницата, не е могло да се направи нищо. Отиде си, когато изложбата с твоите портрети още беше открита. И Макс, който дойде заедно с Джорджо, разплакан, ми каза колко жалко, не разбра, че готвим книгата; трябваше да й кажем.
Всичко се случи така, Сара. Понеже не бях способен да ти помогна, трябваше да си отидеш сама, набързо, скришом, без да погледнеш назад, без да можеш да се сбогуваш. Разбираш ли моето смущение?
492 Тук и по-нататък – числата от едно до пет на иврит. – Б. пр.
57
– Адриа? – Веднага забелязах, че Макс е разстроен.
– Да, кажи.
– Получих факса.
– Добре ли е?
– Не. Никак.
– Ами аз, това факса... Трябва да съм натиснал друг клавиш...
– Адриа.
– Да.
– Получих факса без проблем. Натиснал си каквото трябва и го получих.
– Много добре. Всичко е наред, нали?
– Дали всичко е наред? Ти знаеш ли какво си ми изпратил? – Тонът му ми напомни за Трульолс, когато ми казваше свири арпеджи в сол мажор, а аз започвах в ре мажор.
– Биографичната бележка за Сара, какво мога да ти изпратя?
– Да. С каква нота си започнал? – настояваше Трульолс.
– Слушай, какво ти става?
– За да се сложи къде? – сега вече беше Макс.
– Като заключителна бележка към книгата с портретите. Сега доволен ли си?
– Не. Сега ще ти прочета какво си ми изпратил.
Не беше въпрос: беше предупреждение. И веднага чух как казва Сара Волтес-Епстейн е родена в Париж през хиляда деветстотин и петдесета година и съвсем млада срещна един глупак, който се влюби в нея и който, въпреки че нямаше лоши намерения, така и не можа да я направи щастлива.
– Виж, аз...
– Да продължавам ли?
– Няма нужда.
Но Макс ми я прочете докрай. Беше много ядосан и когато свърши, настана много странна тишина. Преглътнах слюнката си и казах Макс, аз това ли съм ти изпратил?
Пак мълчание. Погледнах листовете на бюрото. Там стояха за преглеждане писмените работи от изпита по естетика. Сигурно Лола Чика ми е разбъркала нещата. И още листове. Чакай. Взех един лист, същия, който бях изпратил по факс, написан на „Оливети“493. Хвърлих един бърз поглед.
– Боже мой. – Мълчание. – Сигурен ли си, че съм ти изпратил това?
– Да.
– Извинявай.
Гласът на Макс прозвуча по-спокойно:
– Ако нямаш нищо против, аз ще напиша биографичната справка. Имам цялата информация за изложбите.
– Много ти благодаря.
– Не, извини ме и ти, че... нервите... Но от печатницата искат текста още сега, ако искаме да излезе, преди да се закрие изложбата.
– Ако искаш, ще се опитам да...
– В никакъв случай, ще се заема аз.
– Благодаря, Макс. Поздрави на Джорджо.
– Ще му предам. Между другото, защо пишеш „шибан“ с две „ш“?
Затворих телефона. Това беше първото предупреждение, но тогава още не знаех. Отново прерових листовете на бюрото. Нямаше друг текст. Прочетох го отново, разтревожен. На листа бях написал Сара Волтес-Епстейн е родена в Париж през хиляда деветстотин и петдесета година и съвсем млада срещна един глупак, който се влюби в нея и който, въпреки че нямаше лоши намерения, така и не можа да я направи щастлива. След мъчителни колебания, след напускания и връщания, накрая прие да живее със споменатия глупак, дълги години (прекалено кратки) на съвместен живот – най-важните години от моя живот. Най-съществените. Сара Волтес-Епстейн почина в Барселона през есента на деветдесет и шеста. Не е ли шибан този живот, да не може да доживее дори до петдесет години. Сара Волтес-Епстейн рисуваше живота за децата на другите, много рядко правеше изложби, и то неохотно, рисуваше с молив или с въглен, сякаш се интересуваше единствено от същественото – връзката с листа хартия чрез линията, очертана с молив или с въглен. Беше много добра художничка. Беше много добра. Беше.