Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
Чо Чан току-що бе прекосила двора решително, без изобщо да погледне към него.
Последният мач от тазгодишното първенство по куидич: «Грифиндор» срещу «Рейвънклоу», беше насрочен за края на последната седмица от май. «Хафълпаф» бе успял, макар и много трудно, да бие «Слидерин», но грифиндорци не смееха и да мечтаят за победа главно заради навика на Рон да пропуска много голове (въпреки че никой, разбира се, не му го натякваше). Той обаче явно бе намерил извор на оптимизъм.
— Не мога да се представя по-зле от това, нали? — заяви мрачно пред Хари и Хърмаяни на закуска в деня на мача. — Нямам какво да губя.
— Знаеш ли, мисля си, че сега, когато Фред и Джордж ги няма, Рон сигурно ще играе по-добре — сподели Хърмаяни с Хари, когато малко по-късно двамата вървяха заедно с развълнуваната тълпа към игрището. — Никога не са му вдъхнали увереност.
Настигна ги Луна Лъвгуд, закрепила на главата си нещо, което приличаше на жив орел.
— О, как можах да забравя! — възкликна Хърмаяни и загледа как орелът пляска с криле, докато Луна подминаваше най-невъзмутимо неколцина слидеринци, които я сочеха и се кикотеха. — Днес ще играе и Чо, нали?
Хари, който не беше забравил, само изсумтя.
Намериха си места чак на предпоследния ред на трибуните. Денят беше хубав и ясен, Рон не можеше и да си пожелае по-добро време и Хари усети, че напук на всичко се надява приятелят му да не даде основания на слидеринския хор да пее все по-силно «Уизли, ти си нашият цар!».
Както обикновено, мача щеше да коментира Лий Джордан, който след напускането на Фред и Джордж беше много посърнал. Когато отборите изхвърчаха на игрището, той обяви имената на играчите, но не така въодушевено, както друг път.
— Брадли… Дейвис… Чан — съобщи Джордан и Хари усети как стомахът му изпълнява ако не задно салто, то плах скок назад, когато на терена излезе и Чо с нагъната от ветреца лъскава черна коса.
И той вече не знаеше какво иска да се случи, знаеше само, че няма да издържи на още кавги. Докато се готвеха да възседнат метлите, тя започна да си бъбри оживено с Роджър Дейвис, но дори при тази гледка го жегна само лека ревност.
— И така, те се понасят! — оповести Лий. — Дейвис веднага овладява куофъла, с куофъла е капитанът на «Рейвънклоу» Дейвис, изплъзва се на Джонсън, после на Бел и Спинет… устремява се право към головите стълбове! Кани се да стреля… и… и… — Лий изруга много силно. — И бележи гол.
Хари и Хърмаяни простенаха заедно с останалите грифиндорци. Както можеше да се очаква, за техен ужас слидеринците подхванаха от другата страна на трибуните:
— Хари — каза пресипнало някой в ухото му. — Хърмаяни…
Той се обърна и видя, че между седалките се подава огромното брадато лице на Хагрид. Явно се беше промушил покрай целия заден ред, защото първокурсниците и второкурсниците, край които току-що бе минал, изглеждаха някак стреснати и угнетени. Кой знае защо, Хагрид се бе свил одве, сякаш не искаше да го видят, макар че пак стърчеше най-малко с метър и половина над всички останали.
— Слушайте — прошепна им, — ще дойдете ли с мен? Сега. Додето ’сички гледат мача.
— Ъъъ… не може ли да почака, Хагрид? — попита Хари. — Докато мачът свърши?
— Не — отсече Хагрид. — Не, Хари, трябвате ми сега… додето ’сички гледат в другата посока… моля те!
От носа му покапваше кръв. И двете му очи бяха насинени. Откакто се беше върнал в училището, Хари не го беше виждал толкова отблизо. Хагрид изглеждаше направо сломен.
— Разбира се — възкликна веднага той, — разбира се, че ще дойдем.
Двамата с Хърмаяни тръгнаха да излизат и отприщиха голям ропот, понеже се наложи учениците да стават, за да им направят път. Хората от реда на Хагрид обаче и не гъкнаха, само се постараха да се смалят възможно най-много.
— Много съм ви задължен и на двамата, наистина — рече Хагрид, щом излязоха при стълбите. Докато слизаха към моравата долу, непрекъснато се озърташе притеснено. — Дано само не ни забележи оная.
— Ъмбридж ли? — попита Хари. — Няма, събрала е около себе си целия Отряд за бързо реагиране, не видя ли? Сигурно очаква неприятности на мача.
— Е, толкоз по-добре — възкликна Хагрид и поспря да надникне иззад трибуните към моравата, за да се увери, че от игрището до колибата му няма никого. — Тъкмо ще разполагаме с повечко време.
— Какво има, Хагрид? — попита Хърмаяни и го погледна угрижено, докато бързаха през тревата към края на Забранената гора.