Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
В правото си сме да заявим, че дворцовото облекло на миене Родън Кроли, по случай представянето й пред монарха, беше най-изискано и блестящо. Обичната ни Ребека нямаше нужда от изкуствена светлина, която да подчертава красотата й. Лицето й все още можеше да изглежда хубаво при силно дневно осветление. Ако видехте сега роклята й, всяка дама от Панаира на суетата би я обявила за най-глупавото и най-смешно нещо на света, но преди двадесет и пет години в очите на всички присъствуващи тя беше най-прекрасният костюм на най-известната красавица на сезона. След двадесет години това чудо на шивашкото изкуство щеше да премине в царството на смешното и отживялото заедно с всички предишни суетности. Но стига сме се отклонявали. Всички заявиха, че роклята, която бе облякла на този бележит ден при представянето си в двореца, е наистина очарователна. Дори и добрата малка лейди Джейн бе принудена да признае това, когато гледаше своята роднина; и с тъга си каза сама на себе си, че нейният вкус стои доста по-долу от вкуса на мисис Беки.
Тя не знаеше колко грижи, мисъл и дарби беше отдала мисис Родън на тази дреха. Ребекиният вкус беше толкова добър, колкото на коя и да е европейска модистка, и умееше да върши някои неща по този начин, който лейди Джейн трудно би могла да разбере. Последната веднага долови колко разкошен бе брокатът на Ребекиния шлейф и колко блестяща е дантелата на роклята й.
Беки каза, че брокатът бил някаква си останка и че дантелата представлявала наистина сполучлива сделка. Имала я от сто години насам.
— Скъпа мисис Кроли, трябва да сте дали за нея цяло състояние — каза лейди Джейн, като сведе поглед към собствената си дантела, която по своето качество отстъпваше на първата. И като разгледа старинния брокат, от който бе направена дворцовата дреха на мисис Родън, тя беше готова да каже, че не може да си позволи подобно скъпо облекло, обаче възпря с усилие тези свои думи, защото щяха да наранят роднината й.
И все пак, ако лейди Джейн би знаяла всичко, мисля, че дори и нейният кротък нрав не би я възпрял да не избухне. Работата се състоеше в това, че когато подреждаше къщата на сър Пит, мисис Родън откри дантелата и броката в старите гардероби, където се намираха вещите на бившите господари на този дом, и си ги отнесе тихичко вкъщи. Там тя ги поправи тъй, че да отговарят на собствената й дребна фигура. Бригс я видя, когато ги вземаше, но не зададе никакви, въпроси и не каза никому нищо. Но аз подозирам, че тя й съчувстваше в тази работа, както биха сторили това много други честни жени.
Също и диамантите.
— Ех, да му се не види, откъде можа да вземеш тези диаманти, Беки? — запита я съпругът й, като се възхищаваше от скъпоценностите, които по-рано никога не бе виждал и които искряха на ушите и шията й и изпущаха богати отблясъци.
Беки се изчерви и го погледна вторачено за миг. Пит Кроли също се поизчерви и погледна през прозореца. Малка част от накитите й беше дал той — перлената огърлица с красива диамантена закопчалка — в бе пропуснал да спомене това обстоятелство пред съпругата си.
Беки погледна съпруга си, а сетне и сър Пит я в очите й се четеше закачливост и ликуване, сякаш искаше да каже: «Да те издам ли?»
— Познай! — каза тя на съпруга си. — Глупчо такъв — продължи Ребека, — откъде предполагаш, че съм ги взела? Всичките, освен перлената огърлица, която една скъпа приятелка ми подари много отдавна, взех под наем, разбира се. Взех ги под наем от мистър Полониус, на Ковънтри Стрийт. Да не би да мислиш, че всички диаманти, отиващи в двореца, принадлежат на тези, които ги носят, както прекрасните накити на лейди Джейн, които са много по-хубави от моите.