Младите лъвове [bg]

„Мили — пишеше Хоуп, — най-напред трябва да ти обясня защо ти пращам списанието. Стиховете, които получих от тебе от Англия, ми се сториха толкова хубави, че просто не можах да ги запазя само за себе си и си позволих да ги изпратя…“

Ноа взе списанието. На корицата прочете собственото си име. Започна да прелиства бавно страниците. На една от тях отново видя името си и под него стегнатите къси редове на стихотворението.

„Пази се от сърдечните вълнения — прочете той, — не за през война създадени са те…“

— Хей — извика той, — слушай, Бърнекер!

— Какво? — Бърнекер бе започнал да чете писмото си, но се беше отказал и сега лежеше изтегнат по гръб на одеялото, втренчил поглед в небето. — Какво искаш?

— Знаеш ли, Бърнекер, едно списание е отпечатало мое стихотворение. Искаш ли да го прочетеш?

След продължително мълчание Бърнекер се надигна.

— Разбира се — рече той. — Дай го!

Ноа му подаде списанието, препънато на страницата, на която беше поместено стихотворението. Бърнекер зачете бавно, движейки беззвучно устни. Един-два пъти притвори очи и главата му започна да се полюлява леко, но въпреки това успя да стигне до края.

— Знаменито — заяви той. После върна списанието на Ноа, който седеше до него на одеялата.

— Да не се шегуваш? — попита Ноа.

— Стиховете ти са чудесни — увери го сериозно Бърнекер и кимна глава в потвърждение на думите си. После отново се изтегна на земята.

Ноа се вгледа в страницата, но очите му бяха толкова уморени, че не можа да прочете самото стихотворение, което беше набрано с много дребен шрифт. Прибра списанието в джоба на ризата и се настани под топлите одеяла.

Тъкмо се канеше да затвори очи, когато видя Рикит. Сержантът беше застанал над него гладко избръснат и в нова униформа.

— О, господи — долетя сякаш някъде отдалече и отвисоко гласът на Рикит, — евреинът е пак при нас!

Ноа притвори очи. Той знаеше, че по-късно тия думи на Рикит ще имат голямо значение в неговия живот, но в момента единственото нещо, което го интересуваше, беше да се наспи.