Младите лъвове [bg]

— Бъди спокоен — рече Бърнекер.

— Ще отида да предупредя оня нервен тип при картечницата да не стреля по тебе — рече войникът от Джорджия.

— Благодаря — продума Ноа и тръгна обратно към канала; мократа риза продължаваше да плющи по голите му крака, но изпитият алкохол бе оказал своето въздействие и той не трепереше вече от студ. При ръба на канала се спря. Приливът се бе засилил и студената вода клокочеше тихо край бреговете. Ако се върне сега, след половин час ще бъде в командния пост, а може би и в болница, на легло под топли завивки, ще му дадат да пие нещо горещо и ще го оставят да спи цели дни, цели месеци дори… Беше направил всичко по силите си, и даже нещо повече и никой не би могъл да го обвини в пропуск, беше прехвърлил канала и довел Бърнекер, бе направил картата и не се беше предал, когато това изглеждаше съвсем лесно, беше използвал всички възможности; всъщност лейтенант Грийн искаше от тях само едно — да се доберат до американските линии. При това дори да успее да намери Каули, последният можеше отново да откаже да мине през канала, а водата — с покачването на прилива — ставаше все по-дълбока…

Ноа се поколеба, коленичил и загледан в течащия край него поток. После нагази решително в канала.

Беше забравил, че водата е толкова студена. Тя притискаше гърдите му сякаш с железен обръч. Той пое дълбоко въздух и залитайки, тръгна бързо напред. Най-после стигна до брега и се отправи срещу течението, като се стараеше да си припомни какво разстояние бяха минали с Бърнекер и как изглеждаше мястото, от което се бяха спуснали във водата. Вървеше бавно, с гърди срещу прииждащата вода и от време на време спираше, за да се ослуша. Някъде далече в небето се чуваше бръмченето на самотен самолет и безпорядъчна стрелба на зенитни оръдия, които гонеха последния немски летец, преминал преди зори фронтовата линия. Наоколо обаче всичко беше тихо.

Ноа стигна едно място, което му се стори познато, и се измъкна с усилие на брега. Обърна се с гръб към канала и запълзя срещу храсталаците, които се очертаваха в тъмнината пред него. Спря на пет стъпки от тях и прошепна: „Каули, Каули!“

Отговор не последва. Обаче Ноа беше сигурен, че се намира на мястото, където бяха оставили Каули. Пропълзя още няколко стъпки.

— Каули! — извика той по-високо. — Каули…

В храстите нещо се размърда.

— Остави ме на мира — обади се Каули.

Ноа запълзя по посока на гласа. Най-после на тъмния фон на листака забеляза неясно очертаната глава на Каули.