Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
… Малянов отхапа от сандвича, колкото да сложи нещо в устата си, и започна да дъвче, без да усеща вкус. И тримата го следяха. Захар го наблюдаваше смутено, свенливо се усмихваше, сегиз-тогиз свеждайки поглед. Вайнгартен се пулеше побеснял, готов всеки миг да закрещи. А момченцето с разтопеното шоколадово парче в ръка така се беше навело към Малянов, сякаш искаше да скочи в устата му.
— Момчета — рече накрая Малянов. — Какви червенокоси? Никакви червенокоси не са идвали. При мен беше къде-къде по-лошо.
— Хайде, хайде, разправяй — нетърпеливо се намеси Вайнгартен.
— Че защо аз? — възмути се Малянов. — Аз не искам да разправям мистерии, но ти какво ни будалкаш! Ти разправяй. Интересно откъде изобщо знаеш, че с мен се е случило нещо?
— Разкажи, пък после и аз ще ти разкажа — настоя Вайнгартен. — И Захар ще разкаже.
— Разкажете вие двамата — рече Малянов, той нервно си мажеше нов сандвич. — Вие сте двама, аз един…
— Ти разкажи — неочаквано заповяда момченцето и посочи с пръст Малянов.
— Тихо, тихо… — прошепна Захар засрамен.
Вайнгартен се усмихна.
— Ваше ли е? — попита Малянов.
— Нещо такова… — странно отговори Захар и наведе очи.
— Негово, негово — намеси се Вайнгартен нетърпеливо. — Между другото, то е част от историята. Хайде, Митка, не се туткай…
Съвсем шашнаха Малянов. Остави сандвича настрана и започна да разказва. От самото начало, от телефонните обаждания. Когато само за последните два часа разкажеш два пъти една и съща страшна история, неволно започваш да откриваш в нея забавни моменти. Малянов сам забеляза как се отплесна. Вайнгартен от време на време се разхилваше, оголвайки огромните си пожълтели зъби, а Малянов направо си постави за цел в живота да разсмее и красавеца Захар, но това така и не му се удаде — Захар само небрежно и почти състрадателно се усмихваше. А когато стигна до самоубийството на Снеговой, вече никак не беше смешно.
— Лъжеш! — пресипнало отсече Вайнгартен.
Малянов само повдигна рамо.
— Да не ми плащат — каза. — Вратата е запечатана, можеш да провериш.
Няколко секунди Вайнгартен мълча, като почукваше по масата с дебелите си пръсти и надуваше в такт бузи, а после изведнъж шумно се надигна, без да поглежда никого, се промъкна между Захар и момченцето и тежко закрачи навън. Чу се как бравата хлопна и отново замириса на чорба.
— Охо-хо-хо — унило произнесе Захар.
В същия миг момчето му подаде разлигавения шоколад и настоя:
— Отхапи!
Захар покорно отхапа и почна да дъвче. Вратата се хлопна. Все така без да поглежда никого, Вайнгартен се нагласи на мястото си, наля си водка в чашката и изломоти:
— По-нататък.
— Какво по-нататък… По-нататък отидох при Вечеровски. Онези борсуци се ометоха и отидох. От него се връщам.
— Ами червенокосият? — попита Вайнгартен нетърпеливо.
— Виж какво, Валка — рече Малянов. — Разказах всичко както си беше. Я върви по дяволите! Честна дума, трети разпит в един ден…
— Валя — нерешително се намеси Захар, — а може наистина да има нещо друго?
— Я остави, бащице! — Физиономията на Вайнгартен съвсем се беше изкривила. — Какво други? Той има работа, не му дават да работи… Как ще е друго! И освен това ми споменаха за него!…
— Кой ти спомена? — попита Малянов, предчувствувайки нови неприятности.
— Пишка ми се — с ясен глас заяви момчето.
Всички се обърнаха към него. То ги изгледа подред, смъкна се от табуретката и каза на Захар:
— Хайде.
Захар се усмихна виновно, рече: «Е, да идем» и се скриха в тоалетната.
— Кой ти спомена? — отново попита Малянов. — Това пък какво ще е…
Вайнгартен наведен се заслуша какво става в клозета.
— Обаче Губар загази! — произнесе той с печално удовлетворение. — Здравата загази!
Нещо се преобърна в мозъка на Малянов.
— Губар ли?
— Да. Захар. Намери си най-сетне майстора.
Малянов си спомни.
— Той ракетчик ли е?
— Кой, Захар ли? — Вайнгартен се изненада. — Ами, едва ли. Майстор, със златни ръце. Прави бълхи с електронно управление… Но бедата не е там. Бедата е, че е човек, който грижливо, даже педантично се отнася към собствените си желания. Това са негови думи. При което, обърни внимание, бащице, те са абсолютна истина…
Момчето отново се появи в кухнята и се качи на табуретката. Захар влезе подире му. Малянов рече: