Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Добре де — отвърна Малянов. — Ще видим…
Вайнгартен не отговаряше. Малянов звъня десетина пъти, после още десетина и накрая затвори телефона. Тъй. Какво ще се прави сега? Разбира се, може да остане тук. Прохладно е, тихо. Във всяка стая има климатична инсталация. Камиони и спирачки не се чуват — прозорците са откъм двора. И изведнъж разбра, че не е там работата. Той просто се страхува да се върне. Само това остана! Повече от всичко на света обичам своя дом и ме е страх да се върна в този дом? Ами, не, помисли си той. Това няма да го бъде! Ще прощавате!
Малянов решително грабна телефона и го отнесе на мястото му. Вечеровски седеше, опулен над своето самотно листче, и тихо почукваше по него с един аристократичен паркер. Листчето беше наполовина изписано със символи, които Малянов не разбираше.
— Тръгвам, Фил — каза той.
Вечеровски вдигна към него рижото си лице.
— Разбира се… Утре изпитвам, а днес целия ден съм си вкъщи. Обади се или пък ела…
— Добре — каза Малянов.
Той слезе на своя етаж, опипа джобовете си за ключа, сви зад ъгъла и се вцепени. Тъй. Сърцето му беше паднало някъде в стомаха и чукаше там бавно, отмерено, като пневматичен чук. Тъъй… Вратата на апартамента беше отворена!
Той се промъкна на пръсти до вратата и се ослуша. В апартамента имаше някой. Боботеше непознат мъжки глас и непознат детски глас му отговаряше…“
Пета глава
10. „… клечеше непознат мъж и събираше парчета от счупена чаша. Освен него в кухнята имаше момченце на около пет години — седи на табуретката, пъхнало длани под дупето си, размахва крачка и гледа как събират парчетата.
— Слушай, бащице! — възбудено закрещя Вайнгартен, щом ме видя. — Къде се губиш?
Огромните му страни мораво пламтяха, черните като маслини очи блестяха, твърдите смолисти коси бяха щръкнали. Личеше, че вече сериозно е поел нещо вътрешно. На масата стърчеше наполовина празна бутилка експортна «Столичная» и разни мезета от разносните поръчки.
— Успокой се, не го вземай навътре — продължи Вайнгартен. — Не сме докосвали черния хайвер. Теб чакахме.
Мъжът, който събираше парчетата, се надигна. Беше снажен красавец с норвежка брадичка и едва очертаващ се корем. Усмихваше се смутено.
— Тъй-тъй-тъй! — рекох, влизайки в кухнята, и усетих, че сърцето ми отново се вдига от стомаха и отива на мястото си. — Моят дом е моята крепост, тъй ли го наричате това?
— Превзета с щурм, бащице, превзета с щурм! — крещеше Вайнгартен. — Слушай, откъде у теб тая водка? И кльопачката?
Подадох ръка на красавеца, той също ми подаде, но в дланта му имаше набити стъкълца. Получи се малка неловкост.
— Ние тук без вас като в къщи… — рече той сконфузено. — Аз съм виновен.
— Глупости, дреболия, хвърлете ги в кофата.
— Чичкото е страхопъзльо — изведнъж изтърси детето.
Потреперих. Според мен всички потрепериха.
— Тихо де, тихо — рече красавецът и някак нерешително се закани на момченцето с пръст.
— Детска му работа! — каза Вайнгартен. — Нали ти дадохме шоколад. Стой мирен и яж. Не се бъркай.
— Защо да съм страхопъзльо? — попитах, сядайки. — Защо ме обиждаш?
— Аз не те обиждам — възрази момчето, разглеждаше ме като екзотично животно. — Аз ти казах какъв си…
Междувременно красавецът хвърли стъкълцата, изтри дланта си с кърпа и протегна ръка.
— Захар — представи се той.
Церемониално си стиснахме ръцете.
— На работа, на работа! — оживено рече Вайнгартен, потривайки ръце. — Дай още две чашки.
Отидох до барчето, взех коняк и чашки, изплезих се на креслото, където преди малко седеше Игор Петрович, и се върнах. Масата се огъваше от ядене. Ще се наплюскам, ще се напия, помислих си с весел гняв. Браво, момчета, че дойдохте…
Но всичко стана съвсем иначе. Едва бяхме отпили и аз с цвилене се бях нахвърлил да изям огромен сандвич с черен хайвер, когато Вайнгартен с напълно трезвен глас каза:
— А сега, бащице, разкажи какво ти се случи.
Задавих се.
— Откъде го измисли?
— Слушай — започна Вайнгартен, престанал да лъщи като мазна баница. — Тук сме трима, с всеки се е случило по нещо. Тъй че не се стеснявай. Какво ти каза червенокосият?
— Вечеровски ли?
— Не бе, какво общо има тук Вечеровски. При теб е идвал един нисичък огненориж човек в задушаващо черен костюм. Какво ти каза?