Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— И? — рече Малянов накрая.
Вечеровски вече беше напълнил лулата и сега все тъй мудно и с наслаждение я разпалваше. Лулата тихичко пропукваше. Вечеровски отвърна със запъване:
— Дима… ъъъ… а с колко всъщност си напреднал от четвъртък? Струва ми се, в четвъртък… ъъъ… говорихме за последен път.
— Какво значение има! — възкликна Малянов раздразнено. — Да ти кажа, сега хич не ми е до това…
Вечеровски не обърна внимание на тези думи — все така внимателно се взираше в Малянов и подръпваше от лулата. Такъв си беше Вечеровски. Зададе въпрос и после чака отговор. И Малянов се предаде. Вярваше, че на Вечеровски му е по-ясно кое има значение, кое няма…
— Ами добре — каза Малянов и започна да разказва как бе успял да преформулира задачата и да я изведе отначало до уравнение във векторна форма, а след това до интегрално-диференциално уравнение; как постепенно физическата картина бе започнала да се изяснява, как се бе сетил за М-кухините и как вчера най-после бе загрял, че трябва да използва преобразуванията на Хартвиг.
Вечеровски слушаше внимателно, без да го прекъсва и без да задава въпроси; само веднъж, когато Малянов се увлече, грабна листчето и започна да пише, го спря: «С думи, с думи…»
— Но туй вече не успях — унило завърши Малянов. — В началото наваляха идиотските телефонни обаждания, как да е — работех, но после цъфна оная Лидочка и всичко тръгна на провала…
Вечеровски изцяло се беше обвил в кълбета и струи ароматичен дим.
— Не е лошо, не е лошо… — прозвуча възглухият му глас. — Но както виждам, спрял си на най-интересното място.
— Не съм спрял, а ме спряха!
— Да — съгласи се Вечеровски.
Малянов се плесна по коленете.
— Дявол да го вземе, тъкмо сега трябва да работя, да работя! Пък аз не мога да мисля. Подскачам от всеки шум. И като капак — тази мила перспектива — петнайсет години…
За кой ли път вече подхвърляше за петнайсетте години и все очакваше, че Вечеровски ще каже: «Не измисляй, какви ти петнайсет години, явно е недоразумение…», но и този път Вечеровски не каза нищо подобно. Вместо това започна надълго и мудно да разпитва Малянов за телефонните обаждания: кога са започнали (точно), кого са търсили (само няколко конкретни примера), кой е звънил (мъж? жена? дете?). Когато Малянов му каза за обаждането на Вайнгартен, той, изглежда, се изненада и известно време мълча, но после пак захвана своето: Какво отговорил Малянов? Винаги ли вдигал слушалката? Какво му казали от телефонни повреди? Каква е тази история с поръчките по домовете? По-подробно… А как изглеждаше чичката? Какво каза? Какво донесе? Какво е останало от донесеното?… С този унил разпит той хвърли Малянов в тъжно отчаяние, защото Малянов не разбираше за какво е всичко това и каква е връзката му с неговите нещастия. Накрая Вечеровски млъкна и се захвана да ровичка лулата, а Малянов тракна с пръсти и рече с болка в гласа:
— Какво ли ще стане… Какво ли ще стане…
Вечеровски веднага реагира:
— Кой знае какво ни очаква! — каза той. — Кой знае какво ще се случи! И силни, и подли — какво ли ще бъде? Ще дойде смъртта и на смърт ще ни съди! Затова не поглеждай в деня си след днес…
Малянов разбра, че са стихове, защото завършвайки, Вечеровски глухо изръмжа, което при него означаваше доволен смях. Сигурно така са ръмжали Уелсовите марсианци, опиянени от човешката кръв и Вечеровски винаги ръмжи така, щом стиховете му харесат. Човек започва да си мисли, че удоволствието му от хубавите стихове е чисто физиологично.
— Я върви по дяволите! — отвърна Малянов.
И тогава Вечеровски произнесе втората си тирада, този път в проза:
— Когато не ми е добре, аз работя. Когато имам неприятности, когато ме налегне меланхолията, когато ми стане скучно да живея, аз сядам да работя. Сигурно има и други рецепти, но аз не ги знам. Или не ми помагат. Искаш моя съвет — моля: седни да работиш. Слава богу, за тази цел на такива като нас не им трябва нищо друго освен лист и молив…
Малянов знаеше това и без него. От книгите. Но той не можеше така. Той можеше да работи само когато на душата му беше леко и нищо не го заплашваше.
— Помощ от теб — кога е било — рече той. — По-добре да се обадя на Вайнгартен. Странно, той ме разпитваше за Снеговой…
— Разбира се — измърмори Вечеровски. — Само че, ако обичаш, пренеси телефона в другата стая.
Малянов взе телефона и го помъкна в другата стая.
— Ако искаш, остани при мен — викна подире му Вечеровски. — Листове има, ще ти дам молив…