Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
И ето сега довтасала, довела това момченце и му признала, че то е негов син. Три години вече била омъжена за добър и много известен човек, когото безкрайно обичала и уважавала. Не можела да обясни защо е дошла. Плачела всеки път, когато той се опитвал да го разбере. Кършела пръсти и явно смятала поведението си за подло и престъпно. Но не си отивала. Дните, които прекарала при Губар, в неговия напълно разгромен апартамент, били страшни. Държала се като сомнамбул, мърморела си под носа и Губер схващал само отделни думи, без да разбира общия им смисъл. И вчера внезапно дошла на себе си. Издърпала Губар от леглото, замъкнала го в банята, пуснала всички кранове и започнала да му шепти на ухото напълно неразбираеми неща.
Според нейните думи (в интерпретацията на Губар) излизало, че от най-древни времена на Земята съществувал някакъв таен полумистичен Съюз на деветимата. Това били чудовищно засекретени мъдреци или дълголетници, или изобщо безсмъртни, които се занимавали с две неща: първо, копирали и усвоявали всички постижения на всички науки без изключение, и второ, следели различните научно-технически новости да не станат оръжие за самоизтребване на хората. Въпросните мъдреци били всезнаещи и на практика всемогъщи. Невъзможно било да се скриеш от тях, за тях тайни не съществували, да се бориш срещу тях нямало никакъв смисъл. И ето, значи, въпросният Съюз на деветимата сега се бил заел със Захар Губар. Защо точно с него — тя не знаела. Какво трябвало да прави Губар — също не знаела. Трябвало сам да се досети. Знаела само, че последните неприятности около Губар са леко предупреждение. Тя също била изпратена като предупреждение. И за да помнел Захар предупреждението, наредено било да остави при него момченцето. Кой й го е наредил — също не знаела. И изобщо не знаела нищо повече. И не искала да знае. Искала само с момченцето да не се случи нещо лошо. И молела Губар да не се съпротивлява, да размисли дванайсет пъти, преди да предприеме каквото и да било. А сега тя трябвало да си иде.
Разплакана, свряла лице в носната кърпа, тя си тръгнала и Губар останал с момченцето. Насаме. Какво е станало до три часа днес той не пожела да разкаже. Нещо ставало. (По този повод момченцето каза лаконично: «Какво, нищо… Набих му в главата туй, дето трябва…») В три часа Губар не издържал и в паниката си първо позвънил, а после прескочил до Вайнгартен, своя най-близък и уважаван приятел.
— Така и нищо не схванах — призна накрая той. — Послушах Валка и вас, Митя, послушах… Все едно, нищо не схващам. Не се връзва… И не е за вярване. Може причината да е в горещините, а? Казват, че такива горещини не е имало от двеста и петдесет години. И дъските ни са се разхлопали на всеки посвоему… И може би…
— Почакай, Захар! — с болка рече Вайнгартен, като се мръщеше от досада. — Ти си конкретен човек, по-добре не ни пробутвай хипотезите си.
— Какви ти хипотези! — отвърна Губар. — Без каквито и да било хипотези ми е ясно, че ние с вас нищо няма да измислим. Ето какво ще ви кажа — хайде да се обадим където трябва.
Вайнгартен го погледна с унищожителен поглед.
— И къде според теб се сигнализира в такива случаи? Е, хайде де?
— Откъде да знам — отвърна унило Губар. — Трябва да има съответни организации. В органите например да сигнализираме…
Тук момченцето се изкиска и Губар веднага млъкна. Малянов си представи как Вайнгартен отива където му е мястото и разправя на задълбочения следовател своята история за рижото джудже с тесния черен костюм. И Губар в това положение би изглеждал забавно. А що се отнася до самия Малянов…
— Не, момчета — рече той. — Вие, разбира се, както щете, ама аз нямам работа там. Моят съсед отсреща умря при странни обстоятелства, пък аз тъй или иначе съм последният, който го е виждал жив… И изобщо няма защо да ходя, те сами ще дойдат.
Вайнгартен му наля чашка коняк и Малянов я гаврътна залпово, без да усети никакъв вкус. Вайнгартен въздъхна:
— Да, бащици, няма с кого да се посъветваме. Едно-друго и докато се огледаш, настанили те в психото. Сами трябва да се оправяме. Хайде, Митка. Главата ти е бистра. Хайде, предлагай.