Великият лов

Елейн й поднесе питка и парче сирене. Айез Седай им даде да разберат, че не желае компанията им, така че те се скупчиха малко настрана от нея върху свалените от конете седла. Тъмнината зад фенерите убиваше апетита им.

След малко Егвийн се обади:

— Лиандрин Седай, какво ще стане, ако се натъкнем на Черния вятър? — Мин повтори името учудено, а Елейн трепна. — Моарейн Седай каза, че нищо не може да го убие, нито дори да го нарани, а аз усещам, че покварата на това място дебне, готова да изкриви и омърси всичко, което бихме могли да сторим с помощта на Силата.

— Изобщо не си и помисляйте за Извора, освен ако не ви кажа — сряза я Лиандрин. — Ако някоя като тебе се опита да прелива тук, в Пътищата, като нищо може да полудее, също като мъжете. Не сте обучени да се справяте с покварата на онези мъже, които са сътворили това нещо. Ако Черният вятър се появи, аз ще се оправям с него. — Тя стисна устни. — Моарейн не знае толкова много, колкото си въобразява. — След което лапна последната хапка и се усмихна злобно.

— Тази никак не ми харесва — промърмори Егвийн едва чуто, така че Айез Седай да не долови думите й.

— Щом Моарейн може да работи с нея — отвърна й тихо Нинив, — значи и ние можем. Не че харесвам Моарейн повече от Лиандрин, но ако пак се забъркат с Ранд и другите момчета… — Тя замълча и придърпа пелерината си. Мракът не беше студен, но създаваше усещането за непоносим хлад.

— Какъв е този Черен вятър? — попита Мин и след като Елейн й обясни, прибавяйки към наученото от Елайда и това, което й бе разказвала майка й, Мин въздъхна. — Шарката ще трябва да отговори на много въпроси. Не знам дали някой човек е способен на това.

— Ти не биваше да идваш — припомни й Егвийн. — Можеше вече да си се прибрала вкъщи, да си тръгнеш, когато си поискаш. Никой нямаше да те спре да напуснеш Кулата.

— О, можех — отвърна мрачно Мин. — Обаче Шарката изобщо не я интересува какво ни се иска. Егвийн, а какво ще стане, ако след като най-сетне го намериш, Ранд все пак не се ожени за теб? Ако рече да се ожени за някоя друга, която изобщо не познаваш, или за Елейн, или за мен? Тогава какво?

— Майка ми никога не би одобрила това — изкиска се Елейн.

Егвийн дълго остана безмълвна. Ранд можеше изобщо и да не доживее да се ожени. А ако го стореше… Тя не можеше да си представи, че Ранд би могъл да нарани някого. „Дори ако полудее?“ Трябваше да има някакъв начин да се предотврати това, някакво средство да се промени. Айез Седай знаеха толкова много, можеха толкова много неща. „Ако могат да го предотвратят, защо не го правят?“ Единственият възможен отговор беше, защото не могат, а не това й се искаше.

Постара се да вложи ведрост в гласа си.

— Не допускам, че наистина ще се оженя за него. Нали знаете, Айез Седай рядко се женят. Но аз не бих посветила сърцето си на него, ако бях на твое място. Или на мястото на Елейн. Не мисля, че… — Гласът й секна й тя се окашля, за да прикрие това. — Не мисля, че той изобщо ще се ожени. Но ако го стори, пожелавам всичко най-хубаво на онази, която се събере с него, дори това да си ти. — Стори й се, че наистина го изпитва. — Той е упорит като муле и все върши глупости, но наистина е добър. — Гласът й се разтрепера, но тя успя някак си да го обърне на смях.