Великият лов

— Дай да ти помогна, Мин — тихо каза Егвийн.

— Не е тежко — отвърна й Мин с усмивка. — Просто е неудобно. — На нея сякаш всичко това все още й се струваше игра, или поне се правеше, че е така. — А и хората със сигурност ще се зачудят защо такава изтънчена лейди като теб си носи багажа сама. Можеш да си го носиш, а ако държиш, можеш и моя да вземеш, но само след като… — Усмивката й се стопи и тя прошепна гневно: — Айез Седай!

Егвийн погледна напред. Една Айез Седай с дълга гладка черна коса и леко пожълтяло като слонова кост лице крачеше срещу тях по коридора, вслушана в оплакванията на жена, облечена в груби селски дрехи и със закърпено наметало. Все още не беше ги забелязала, но Егвийн веднага я позна: Такима, от Кафявата Аджа, която преподаваше история на Бялата кула и на Айез Седай и която можеше да разпознае всяка от ученичките си и от сто крачки.

Нинив веднага зави по страничния коридор, без да забавя скорост, но там пък една от Посветените, длъгнеста жена с вечно намръщен вид, мина бързо покрай тях, хванала за ухото новачка със зачервено лице.

Трябваше да преглътне, преди да проговори.

— Това беше Ирела, с Елз — прошепна Егвийн. — Дали ни забелязаха? — Не можеше да се насили да погледне назад, за да разбере.

— Не — отвърна след миг Мин. — Видяха само дрехите ни.

Егвийн въздъхна облекчено и чу как Нинив също си пое дъх.

— Сърцето ми ще се пръсне, докато стигнем тези конюшни — промърмори Елейн. — Така ли всъщност изглежда едно приключение, Егвийн? Сърцето ти в устата, а стомахът — в петите?

— Струва ми се, че да — отвърна замислено Егвийн. Трудно й беше да повярва, че в живота й имаше момент, когато тя самата изгаряше от нетърпение да преживее приключение, да извърши нещо опасно и възбуждащо, като хората от сказанията. Сега вече смяташе, че възбуждащата част е онова, което си спомняш, след като погледнеш назад, и че сказанията и легендите пропускат повечето от неприятните моменти. И го каза на Елейн.

— Въпреки това — отвърна й решително щерката-наследница — досега не съм преживявала нищо възбуждащо и едва ли бих преживяла нещо такова, доколкото зависи от майка, а то ще зависи, докато сама не заема трона.

— Я да мълчите — скастри ги Нинив. Вече вървяха по един пуст коридор — никой не се мяркаше и в двете посоки. Тя посочи едно тясно стълбище, водещо надолу. — Трябва да е това, което търсим. Ако съвсем не съм се объркала след толкова завои.

Слязоха по стълбището, минаха през една малка врата и се озоваха в прашния двор на Южната конюшня, където се пазеха конете на новачките, докато отново им потрябват, което по принцип означаваше или докато станат Посветени, или докато ги отпратят към дома. Зад тях се издигаше блестящата грамада на самата Бяла кула.