Великият лов

В ясното небе изтрещя мълния и удари дърветата встрани от тях. Егвийн подскочи и изведнъж се усмихна. Нинив все още беше на свобода, както и Елейн. Ако изобщо някой можеше да освободи нея и Мин, това беше Нинив. Усмивката й се стопи и тя погледна с гняв към Лиандрин. По каквато и причина Айез Седай да ги беше предала, възмездието щеше да я настигне. „Все някога. Все някак.“ От погледа й обаче полза нямаше — Лиандрин изобщо не откъсваше очи от носилката.

Гологърдите мъже коленичиха и Сурот стъпи на земята, грижливо оправяйки роклята си, след което застъпва с меките си пантофи към Лиандрин. Двете бяха почти еднакви на ръст. Кафявите очи на едната се взряха в черните на другата.

— Трябваше да доведеш две — каза Сурот. — А вместо това сега имаме само една, докато други две избягаха, и едната от тях се оказа много по-могъща, отколкото допусках. Тя ще привлече към нас вниманието на всеки патрул на няколко левги околовръст.

— Доведох ти три — отвърна й спокойно Лиандрин. — Щом не можеш да ги задържиш, може би нашият господар трябва да си потърси сред вас друга, която да му служи. Измисляш плашила и дреболии. Ако дойдат патрули, просто ги убий.

Недалече отново проблесна мълния и миг след това оттам, където бе ударила, се разнесе мощен гръм. Във въздуха се надигна облак прах. Нито Лиандрин, нито Сурот му обърнаха внимание.

— Все още мога да се върна във Фалме с две нови дамане — каза Сурот. — Натъжава ме това, че трябва да оставя една… Айез Седай — тя отново изви устни, все едно че произнасяше проклятие — да върви свободна по земята.

Изражението на Лиандрин не се промени, но Егвийн мигновено забеляза просветналия около нея ореол.

— Внимавайте, височайша! — извика Ренна. — Тя е в готовност!

Войниците запосягаха към сабите и копията си, но Сурот само разпери длани пред себе си и изгледа Лиандрин над увенчаните си с дълги нокти пръсти.

— Нищо няма да предприемеш срещу мен, Лиандрин. Нашият господар не би го одобрил, тъй като тук аз със сигурност съм му по-необходима, отколкото ти, а ти се боиш от него много повече, отколкото се боиш да те превърнат в дамане.

Лиандрин се усмихна злобно.

— А ти, Сурот, се боиш от него повече, отколкото се боиш да те изгоря като въглен тук, на място.

— Точно така. И двамата се боим от него. Но все пак дори и нуждите на нашия господар след време ще се променят. Всички марат-дамане рано или късно ще бъдат обуздани. Може би тъкмо аз ще имам удоволствието да поставя нашийника около хубавата ти шия.

— Както кажеш, Сурот. Нуждите на нашия господар наистина ще се променят. Ще ти го припомня в деня, в който коленичиш в нозете ми.

Един висок бряст, може би на миля разстояние, изведнъж се превърна в лумнал факел.

— Това взе да става досадно. — каза Сурот. — Елбар, отзови ги.

Мъжът с клюнестия нос извади къс рог и го наду.

— Трябва да намерите тази Нинив — възкликна Лиандрин. — Елейн е без значение, но тя и това момиче тук трябва да бъдат откарани с вас на корабите ви, когато отплавате.

— Много добре знам какво е наредено, марат-дамане, въпреки че бих дала много да разбера защо.