Великият лов

— Изкарай тези коне и ги оседлай, иначе ще имаш нужда от Лечителството на Лиандрин, ако ти го даде.

Ратаят изсумтя нещо, но бе достатъчен само един поглед от страна на Нинив и той се забърза да изпълни нареждането. Мин и Елейн се върнаха със своите коне тъкмо когато привършваше оседлаването на втория. Конят на Мин беше кафяв, Елейн водеше породиста кобила с изящно извита шия.

— Не се съмнявам, че са те предупредили да мълчиш, и това си остава в сила, независимо дали сме две, или двеста — каза Нинив на мъжа. — Ако мислиш, че е различно, помисли си какво би направила Лиандрин с теб, ако се разприказваш за това, за което ти е казала да мълчиш.

Докато излизаха от двора, Елейн му подхвърли една монета и промърмори:

— За това, че ти създадохме тревоги, добри човече. — Отвън тя улови погледа на Егвийн и се усмихна: — Мама казва, че пръчката и меда винаги действат по-добре, отколкото само пръчката.

— Надявам се, че при стражите няма да ни се наложи нито едното, нито другото — каза Егвийн. — Надявам се, че Лиандрин е предупредила и тях.

Но при Портата за Тарломен по нищо не можеше да се разбере дали на стражите им е казано, или не. Те удостоиха четирите жени с лек поклон и някой и друг любопитен поглед, нищо повече. Стражите имаха задача да не пускат в Кулата опасни посетители; явно нямаха никакви нареждания да задържат тези, които са вътре.

Студеният вятър откъм реката им даде повод да дръпнат качулките на пелерините си и четирите бавно подкараха конете по улиците на града. Екът на копитата по каменната настилка заглъхна сред шума на тълпата, изпълнила улиците, и музиката, лееща се от прозорците на някои от зданията. Хора, облечени в носии от най-различни земи, от тъмния и строг стил на Кайриен до ярките, искрящи цветове на Пътуващия народ, се разделяха около ездачките като река около скала, но въпреки това те не можеха да се придвижат по-бързо от раван.

Егвийн дори не обърна внимание на приказните кули и увисналите във въздуха мостове нито на зданията, наподобяващи на връхлитащи вълни или на изваяни от вятъра канари, или на огромни изящни раковини, но не и на нещо, съградено от камък. Айез Седай често обикаляха из града и сред тази гъста тълпа можеха лесно да се сблъскат с някоя от тях. След известно време осъзна, че и другите също като нея се оглеждат предпазливо, и изпита голямо облекчение, когато пред очите й изникна дъбравата на огиер.

Великите дървеса се извисяваха на над сто разтега. Дъбовете и брястовете, кленовете и смърчовете в сравнение с тях изглеждаха като джуджета. Дъбравата бе оградена с нещо като стена от безкрайна поредица спираловидни арки, всяка пет разтега висока и два пъти по-широка. Отвън се тълпяха карети, каруци и хора, но вътре цареше дивата природа. Дъбравата нямаше нито питомния облик на градски парк, нито пълния хаос и бъркотията на дълбоките лесове. По-скоро наподобяваше идеала на природата, като че ли това бе съвършен лес, най-хубавата гора на света. Някои от листата вече бяха започнали да пожълтяват и малките петънца оранжево, жълто и червено се сториха на Егвийн точно такива, каквито би трябвало да бъдат в една истинска гора в началото на есента.