Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

Най-после Керан даде сигнала и отрядите край прашките изстреляха пореден залп, този път от бурета с нагорещен катран, които се разбиха в корпусите на вражеските кораби и ги оттласнаха към доковете.

Разбивайки защитите.

Ефектът беше незабавен. Абан видя сиянието на водните демони, които се устремиха към уязвимите кораби и успя да зърне съществата, които изскачаха на повърхността, за да разбиват корпусите с пипалата и острите си нокти. Някои се осмелиха да останат достатъчно дълго на повърхността, за да се плъзнат по палубата, прочиствайки я с бързината на отряд шаруми.

Повърхността на езерото се превърна във врящ бульон, мъже и жени пищяха, докато биваха завличани във водата.

И тогава пред ужасените им погледи на повърхността се появи един гигантски демон. Водата се разбушува, когато огромните му пипала с размерите на минаретата на Шарик Хора се обвиха около корпуса на един от най-големите кораби и се стегнаха. Палубата се пръсна на парчета, злощастните моряци изпопадаха във водата и бяха завлечени надолу. След миг целият кораб изчезна под безбройните тонове вода.

Кхеват обърна мрачния си поглед към Абан.

– Това твое дело ли е, кхафите?

Абан преглътна, но след всичко, което бе видял току-що, духовникът не можеше да направи почти нищо, за да го изплаши.

Той се изправи и се стегна.

– Да, дама. Не обвинявайте за нищо строеви офицер Керан. Той се противи яростно срещу плана, а Джаян изобщо не беше уведомен.

Кхеват продължи да го гледа. Абан познаваше добре тази тактика за преговори – да оставиш на опонента си въже, с което сам да се обеси, но Кхеват беше майстор по шарусахк и най-висшият духовник във Водохранилището на Еверам. Ако решеше да убие Абан още тук и сега, никой нямаше да може да му попречи.

Най-добре щеше да е да го разубеди.

– Вижте – каза Абан, сочейки към хаоса във водата. Когато демоните започнаха да се хранят, Керан и заловените кораби се изтеглиха с пълна скорост, какъвто беше планът. – Повечето от пленените кораби са на безопасно разстояние, а вражеската флота е унищожена. Малкото кораби, които останаха, бягат към дома. Дори „Воплите на шарума“ бяга от нас и смея да заявя, че този път капитан Делия не ни показва гърдите си.

– Ти предаде враговете ни на алагаите – каза Асави с нисък, опасен глас. – Предаде ги на Ний.

– Така е – каза Абан. – Нямахме друг избор, ако искахме да отблъснем нападението и да избягаме с достатъчно кораби, за да сложим край на безизходното ни положение. Нима трябваше да оставя хората ни да умрат?

– Те са шаруми – рече Кхеват. – Душите им са подготвени и те знаят цената на войната.

– Аз също я знам – отвърна Абан. – Знам цената и платих каквото трябваше за победата. Тези мъже ни нападнаха през нощта, по Новолуние. Те не са ни братя, не са врагове на Ний. Бяха заложили на нея и аз ѝ ги предадох.

Той посочи с пръст Кхеват, обикновен жест, който обаче според евджанския закон бе достатъчен за един дама да убие кхафит.

– Платих цената за хората ни, платих и за вас.

– За мен? – изненада се Кхеват.

– И за шарум ка, и дори за Керан, който щеше да откаже да изпълни заповедта ми, ако не се беше заклел да ми се подчинява. Всички вие можете да се изправите пред Създателя без тежест на душата. Кхафитът без душа ви спести тази отговорност. Нека Еверам ме съди, когато най-после докуцукам до края на самотния път.

Кхеват го гледа дълго време и Абан се зачуди колко ли скоро ще застане пред Създателя. Но после даматът се обърна към Асави с въпрос в очите.

Дама’тингата се обърна към кхафита и той се сви под пог­леда ѝ.

Най-после Асави кимна.

– Право дума кхафитът. Той вече е обречен да стои пред портите на Рая, докато Еверам се смили и му дари нов живот. Това е иневера.

Кхеват изсумтя, отиде до прозореца и допря длан до стъклото, докато гледаше горящите кораби.

– Тези мъже не са ни братя – съгласи се най-после той. – Не ние ги накарахме да нападнат през нощта. Иневера.

Абан изпусна дъха си, който така и не бе осъзнал, че е задържал.