Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Приратес отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, после я затвори. Въздишката му беше като на мъченик на Ейдон, смазан от глупавата злоба на преследвачите си.

— Дявол да те вземе, проповеднико — изръмжа Елиас. — Вече реших.

Кралският съветник не каза нищо, само кимна. На светлината на факлите плешивият му череп блестеше като мокър камък. Въпреки вятъра, който плющеше в завесите, залата бе изпълнена със странна тишина.

— Е? — Зелените очи на краля светнаха заплашително.

Проповедникът въздъхна отново, този път по-меко, и заговори примирително:

— Аз съм твой съветник, Елиас. Правя само това, което ти искаш от мен, а то е да ти помагам да решиш кое е най-доброто.

— Тогава смятам, че най-доброто е Фенгболд да вземе войници и да тръгне на изток. Искам Джосуа и неговата банда предатели да бъдат измъкнати от дупките си и разбити. Вече твърде дълго отлагах тази работа с мотаенето на Гутулф и Бенигарис в Набан. Ако Фенгболд тръгне сега, ще стигне до бърлогата на брат ми след месец. Ти знаеш каква зима се задава, алхимико — само ти единствен от всички хора. Ако чакам още, шансът пропада. — Кралят раздразнено подръпна бузата си.

— Колкото до времето, съмнение няма — каза Приратес спокойно. — Мога само отново да поставя под въпрос необходимостта да се преследва брат ти. Той не е никаква заплаха. Дори с многохилядна армия не би могъл да ни спре, преди да осигуриш своята славна, пълна и окончателна победа. Трябва само да се изчака още малко.

Вятърът смени посоката си и накара знамената, които висяха от тавана, да се набръчкат като езерна вода. Елиас щракна с пръсти и Хенгфиск се стрелна напред с кралската чаша в ръце. Елиас отпи, закашля се и започна да пие отново, докато не изпразни купата. Капка димяща черна течност се лепна за брадата му.

— Лесно ти е да го кажеш — изръмжа кралят, след като преглътна. — В името на кръвта на Ейдон, казвал си го много пъти. Но вече чаках достатъчно. Омръзна ми да чакам.

— Но чакането си струва, твое величество. Знаеш това.

Лицето на краля моментално стана замислено.

— И сънищата ми стават все по-странни, Приратес. По-… реалистични.

— Това е обяснимо. — Приратес успокоително вдигна дългите си пръсти. — Ти носиш голямо бреме, но скоро всичко ще си дойде на мястото. Ще владееш кралство с величие, каквото светът не е виждал, стига само да си по-търпелив. Всяко нещо с времето си — като войната, като любовта.

— Хм! — Елиас кисело се оригна и раздразнението му се върна. — Какво ли разбираш от любов точно ти, проклет евнух! — При тези думи Приратес трепна и за миг присви очи така, че заприличаха на цепки, но кралят гледаше навъсено надолу към меча Печал и не го видя. Когато отново вдигна очи, лицето на проповедника беше невъзмутимо спокойно. — Тогава ти какво получаваш за всичко това, алхимико? Така и не можах да разбера!