Ръката на пророка [bg]

— От все сърце се моля да можеш, Дани.

Кардиналът надигна едрото си тяло от стола и последва домакина. След като безмълвно минаха през няколко помещения в разкошното имение, те завиха по дълъг меко осветен коридор с персийски килим и ламперия от черешово дърво, украсен с картини от Ел Греко, Ван Гог, Тициан, Вермеер и Пусен. Памфили се ококори, когато зърна платно на Ботичели.

— Не те ли е страх от крадци, Дани? Бог знае колко струва дори само този коридор!

— Един изключително надежден човек пази мен и всичко, което ми е скъпо. Служил е в спецчастите „Сълю“ на родезийската армия, може би най-елитните командоси в целия свят.

Касиди отвори тежката дъбова врата на просторната елегантно мебелирана библиотека. Икономът беше разпалил огъня с голям дънер и на масата имаше кристални гарафи с ликьори и брендита.

Домакинът наля „Стрега“ на Памфили и ирландско уиски за себе си, а икономът докара количка със сребърен сервиз за кафе. Когато излезе и тихо затвори вратата, кардиналът се наведе напред и разклати чашата ликьор.

— Откъде да започна?

Касиди остави уискито си на масичката.

— Отначало.

Памфили се усмихна горчиво.

— От самото начало ли, Дани?

Копринените вратовръзки, официалните бели ризи, тирантите и жилетките бяха за Даниъл Касиди също такава част от съществото му, каквато и собствената му кожа. Той обаче знаеше, че невинаги е било така. Още помнеше как хлапетиите се подиграваха с парцаливите му, получени от благотворителни организации дрехи. Но след като изслуша разказа на кардинала, Касиди разкопча жилетката си, разхлаби вратовръзката и откопча яката на ризата си, за да диша малко по-свободно.

— Господи, това… това е невъзможно — почти прошепна той след дълго мълчание.

Памфили просто продължи да се взира в огъня.

Зърнести сиви спомени нахлуваха в ума на Касиди и избледняваха като стари снимки, преминаващи под светлина: майка му, държаща кръста, който изглеждаше по-голям от нея, докато шепнешком четеше молитвата си в сумрака на неговото детство.

И разпятието, което висеше над онези дни и управляваше дневната на бедняшката им квартирка — оста, около която се въртеше всичко. Ала най-силно в паметта му туптеше Светото сърце Христово.

Почти триизмерно, сърцето сияеше и пулсираше от гръдта на Спасителя на светлината на коралово розовата електрическа крушка. Не яркочервеното, меко и заоблено сърце на свети Валентин, а истинско. Релефните му кръвоносни съдове, празната вена и аортата грееха в алено и лилаво. Също като всичко друго в Бог, Светото сърце едновременно го плашеше и привличаше.

Касиди коленичи пред стария си приятел и постави ръка на коляното му.