Ритуалът [bg]

Не приеха сериозно думите на Петков да не напускат града. Не бяха арестувани, нищо не ги задържаше там, затова, щом се качиха в колата, поеха на юг, към Бакърлъка.

Преди да напуснат града, спряха да заредят гориво. След кратък размисъл Петър изтегли пари от банкомата на бензиностанцията. Картата му осигуряваше висок лимит и той въведе най-голямата възможна сума. Остави по-голямата част в жабката на колата, а останалото натъпка в джоба си.

Разговорът с полицая го озадачи. Не очакваше да ги пусне толкова лесно, а и въпросите, които задаваше, бяха някак… странни, разхвърляни. Изглеждаше, сякаш Петков ги изучава, преценява реакциите им и си съставя мнение. Чудеше се дали им повярва, като му отговориха, че нямат представа защо професорът е дошъл от София. Това, което каза накрая, свърза нещата. Онези знаеха, че плочата е у тях, имаха властта да проверят с кого са говорили, и така бяха стигнали до Николов. Толкова беше просто. И страшно.

— Боре, тези са опасни, твърде са силни. И телефоните ни са проверявали…

— Айде, бе? — озъби му се тя. — Да не би да не съм разбрала? Или убийството за теб е нищо?

Петър разбираше раздразнението ѝ, но и той самият беше напрегнат.

— Стига! Да не мислиш, че на мен ми е все едно?

Боряна не отговори, само сви устни и се загледа напред.

Петър вдиша няколко пъти и каза:

— Може би трябваше да му кажем все пак.

— Тогава животът ни не би струвал пукната пара — отговори Боряна.

Петър обърна глава и я изгледа изумено.

— Какво имаш предвид?

— Това не са случайни хора, правилно забеляза. В България има иманярска мафия, която е пуснала пипалата си навсякъде. Това е огромен бизнес, в който се развъртат много пари. Полиция, политици, всички са навързани. Сега ми става ясно — убиха Антон, за да разберат какво знаем, или може би точно защото знаем, мислиш ли, че ще ни оставят на мира?

Той не отговори.

— И… и сега… го убиха заради този надпис.

— Боре, не се обвинявай, нямаше как да знаем — каза. — Кой би могъл да предположи, че някой ни подслушва…

— Не е това — тихо отвърна тя.

Трябваше да се сети. Връзката ѝ с професор Николов го изненада, но не можеше да отрече, че Боряна се бе превърнала в красива жена, пред която нито един мъж не би останал безразличен. Не му бе трудно да се досети как са се развили нещата — млада, красива и умна, тя изпъкваше сред другите с енергията и харизмата, които излъчваше. Професорът я бе впечатлил с интелект и ерудиция, оттам нещата се бяха развили по естествения си път. Навярно тя преживяваше загубата на професора по-дълбоко, отколкото показваше. Можеше да разбере, че чувствата ѝ към него не бяха изстинали и случилото се я бе потопило в мъчителни размисли. Сигурно мислеше за онова, което можеше да бъде, за пропуснатите възможности, за неизказаните думи.