Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Промъква се на пръсти до прозореца. Лиза започва да навлича една тясна рокля през главата си. Извива се като змия. Ризенфелд сумти високо.

— Съблазнително създание! Дявол да го вземе, ама че задник! Мечта! Коя е тя?

— Сузана в банята — казвам аз. С тези думи искам деликатно да му разясня, че в момента играем ролята на старите пръчове, които я наблюдават.

— Глупости! — Пътникът с Айнщайновия комплекс не сваля очи от златния прозорец. Исках да попитам как се казва.

— Нямам представа. Виждаме я за пръв път. Днес на обед още не живееше тук.

— Наистина ли?

Лиза е облякла роклята си и я оправя с ръце. Зад гърба на Ризенфелд Георг налива на себе си и на мене. Гаврътваме чашите до дъно.

— Жена от раса! — казва Ризенфелд, който продължава да стои залепен на прозореца. — Дама, това се вижда. Навярно французойка.

Лиза, доколкото знаем, е чехкиня.

— Може да е госпожица дьо ла Тур — отвръщам аз, за да раздразня още повече Ризенфелд. — Вчера чух някъде тук това име.

— Виждате ли! — Ризенфелд се обръща за миг към нас. — Нали казах, че е французойка! Това се вижда веднага, в нея има нещо — je ne sais pas quoi15 He намирате ли и вие, господин Крол?

— Вие сте познавач в тези работи, господин Ризенфелд.

Светлината в стаята на Лиза угасва. Ризенфелд гаврътва ракията си в стиснатото гърло и пак притиска лице към прозореца. След малко Лиза се показва на пътната врата и тръгва надолу по улицата. Ризенфелд гледа подире й.

— Очарователна походка! Не ситни, а върви с широки крачки. Снажна пантера! Жени, които ситнят, разочароват. Но тази… за нея гарантирам!

Докато Ризенфелд говореше за снажната пантера, изпих бързо още една чаша. Потънал в стола си, Георг се хили беззвучно. Постигнахме това, което искахме! Ето че Ризенфелд се обръща. Лицето му просветва като бледа луна.

— Светлина, господа! Какво чакаме още? Напред в живота!

Ние го следваме в тихата нощ. Гледам втренчено жабешкия му гръб. „Де да можех и аз така лесно да изплувам от моите сиви часове, както този илюзионист“ — си мисля със завист.

„Червената мелница“ е претъпкана. Едва намираме свободна маса, много близо до оркестъра. Музиката и без това е доста шумна, но на нашата маса е просто оглушителна. Отначало крещим в ушите си това, което искаме да си кажем; после се задоволяваме със знаци, като трио глухонеми. Дансингът е така препълнен, че хората едва могат да се движат. Но Ризенфелд не се разтревожва от това. Той съглежда на бара една жена в бяла копринена рокля и се стрелва към нея. Гордо я тласка с изпъкналия си корем по дансинга. Тя е с цяла глава по-висока от него и отегчено гледа отгоре към салона, украсен с балони. Но долу Ризенфелд клокочи като Везувий. Хванал го е неговият бяс.

— Какво ли ще стане, ако му сипем ракия във виното, за да се натряска по-бързо? — казвам на Георг. — Този приятел фирка като смок! Това е петата ни бутилка! Ако продължава така, след два часа ще фалираме. Вече изпихме няколко надгробни камъка — пресмятам аз. — Дано не домъкне на масата този бял призрак, че да поим и него.