Искаш ли да останеш жив?
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Миндова
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Искаш ли да останеш жив?». Краткое содержание книги:
Хедли кимна, после слезе по стълбите покрай дългата опашка от потни, търпеливи хора, за да се срещне с очакващите го репортери.
Теръл се върна в кабинета, където чакаше Биглър. Двамата се погледнаха.
— Е, той си отиде. Да видим с какво разполагаме досега — каза Теръл и седна. Той се пресегна към листа, на който си беше водил бележки от разпитите. — Вече започва да се оформя някаква картина: не кой знае каква, но все е нещо. Още не ми е ясен мотивът. И трите жертви са първокласни бриджьори и членове на клуб 50. — Той вдигна глава. — Какво ни е известно за клуб 50?
Биглър познаваше Парадайз Сити много повече от Теръл и Теръл знаеше това. Достатъчно беше само да му зададе някакъв въпрос за сграда и той винаги успяваше да даде точен отговор.
— Клуб 50? Супер снобски… членовете са много подбрани. Встъпителната вноска е около 15 000 долара, а абонаментът е два пъти повече. Ако те приемат, смятай, че си от хайлайфа, но трябва да играеш бридж на професионално ниво.
— Е, Маккуин, Ридъл и мисис Браулер бяха членове… това може би означава нещо… а може и нищо да не означава. Трябва да говорим с някой от клуба. Именно там може да се крие мотивът. Друго, което ми прави впечатление, е това, че убиецът е запознат с начина на живот на жертвите. Знаел е, че мисис Браулер излиза от хотела в 9.45. Знаел е, че Маккуин винаги излиза от къщи три минути след девет и че Лиза Мендоза отива в бунгалото в петък вечер. Всичко това подсказва, че мъжът е местен.
Биглър кимна.
— Така че започваме да търсим човек, който разполага с тази вътрешна информация. Може би е сервитьор в клуба. Ще изпратя наши хора да разговарят с онези, чийто имена ни даде Ридъл преди да умре.
Теръл посегна към лулата си.
— Мислиш ли, че може да е цветнокож, Джо?
— Предположенията ни съвпадат, а и Андерс май смята така.
Телефонът иззвъня. Теръл сграбчи слушалката, слуша известно време, изръмжа и каза:
— О’кей… благодаря… донесете ми рапорта — и затвори. — Мелвил. Изследвали са пушката. Маккуин и мисис Браулер са застреляни с нея, но разбира се, няма отпечатъци. Данвас я е идентифицирал. Това не ни помага особено.
— Освен факта, че негодникът вече няма пушка — изтъкна Биглър.
— Това няма да му попречи да открадне друга, нали? — каза Теръл и запали лулата си.
Ако имаше нещо, което Лепски да мрази повече от всичко друго, то беше да провежда разпити и да пише рапорти. Считаше, че всеки, който идва, за да бъде разпитан доброволно, би трябвало да е в лечебница за душевно болни. Но той приемаше факта, че това е полицейската работа. Когато можеше да я избегне, я избягваше, но когато му я натрапваха, както в случая, се примиряваше с положението и някак успяваше да запази спокойствие. Гледаше с отчаяние безкрайния низ от хора, които с нетърпение очакваха да бъдат разпитани.
Макс Джакъби седеше на съседното бюро. Току-що се беше справил с един словоохотлив старец, който бе видял как умира мисис Дънк Браулер. Единственото, за което говореше дядката, бяха изкуствените плодове на шапката й. Опитваше се да убеди Джакъби, че убиецът е бил враждебно настроен към плодовете по шапката й. Най-накрая Джакъби успя да се отърве от него. В същото време Лепски отпращаше една възрастна дама, която обясняваше как прекрасното куче на мисис Дънк Браулер било видяло убиеца и не можело ли полицията да направи нещо по въпроса.
Детективите се спогледаха.
— Как сме? — попита Джакъби с уморена усмивка.
Със самочувствието на старши Лепски го изгледа намръщено.
— Такава е полицейската работа. Трябва да се копае дълбоко, докато се открие вода.
Джакъби поклати глава с престорен интерес.
— Ние това ли търсим?
Дебел възрастен мъж с дрипави дрехи се тръшна на стола пред Джакъби, който със сподавен стон посегна към нов лист хартия.
— Да, мистър? Вашето име и адрес?
Малоумници! — мислеше си Лепски. Цели три часа за нищо! Някакви си глупави тиквеници му проваляха целия следобед. Той класира и последния рапорт и като посегна за цигара, го лъхна парфюм. Вдигна поглед и видя момиче, което бе седнало незабелязано на стола отсреща и го гледаше загрижено с широко отворени очи.
— Изглеждате много напрегнат и уморен, горкичкият! — каза госпожицата.
Лепски усети как слабините му потръпват. Тя беше такава кукла, каквато можеше да се види единствено по страниците на „Плейбой“. Кукличка, която можеше да съживи мъртвец: разкошна блондинка с големи теменужени очи и с такива мигли, които можеха да засрамят дори и крава! Гърдите й накараха Лепски да поеме шумно дъх. Той усети как всички я бяха зяпнали: Джакъби, дебелият възрастен мъж, четиримата детективи, дошли на помощ от полицейския участък в Маями, и тримата патрули, които поддържаха реда на чакащите свидетели в коридора.