Искаш ли да останеш жив?
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Миндова
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Искаш ли да останеш жив?». Краткое содержание книги:
Поук леко завъртя винта на телескопичния мерник и приближи съвсем лицето на Чък. Видя го, че се поти. Естествено. Чък имаше трудна задача, също толкова опасна, колкото и на Поук.
Поук отново погледна часовника си. Само още пет минути, помисли си той и насочи оптичния мерник към входа на Плаза хотел. Взе на мушка главата на Андерс и се успокои, че изстрелът ще бъде точен.
Без да подозира нищо, Андерс разглеждаше булеварда, кимаше на онези, които му кимаха, докосваше островърхата си шапка към тези, които го поздравяваха, и се перчеше на слънце.
Откакто на мода дойдоха мини-полите, разголените кореми и прозрачните рокли, животът на Андерс стана много по-интересен. Той поглеждаше с одобрение жените, които минаваха наперено покрай него. Като портиер разчиташе за прехраната си на старите, дебелите и богатите, но това не означаваше, че бе загубил интерес към дългите крака, закачливите потрепващи задници и големите гърди.
Тогава се появи мисис Дънк Браулер.
Андерс я очакваше. Тя се появяваше неизменно по едно и също време. Той я поздрави по най-добрия начин, със сияеща, мека и приятелска усмивка: усмивка, която пазеше само за специални хора.
Мисис Дънк Браулер бе ниска, пълна и наближаваше седемдесетте. Може би пълна е меко казано. Редовното хранене по пет пъти на ден през по-голямата част от нейните шестдесет и седем години бе успяло да покрие иначе дребното й тяло с такава тлъстина, която би смутила и слон. Тя беше една от многото ексцентрици, дето живеят непрекъснато по хотели. Ясно беше и без да се казва, че е богата: точно колко никой не знаеше, но фактът, че живееше в един от най-хубавите апартаменти на хотела за 300 долара на ден, сам по себе си говореше, че е доста добре осигурена.
Откакто преди четири години загуби съпруга си, когото обожаваше, тя си купи от един кучкарник поми-ярка за два-три долара. Андерс смяташе, че са я изиграли. Всъщност кучката беше предана, но според него й липсваше изисканост.
„Майката на тази кучка би трябвало да се срамува от себе си“ — сподели той с помощник-портиера, когато обсъждаха кучето.
Но за мисис Дънк Браулер Люси — така се казваше кучката — беше нейното дете, нейното най-скъпо същество, приятелка и компаньонка, и Андерс, който разбираше слабостите на хората, приемаше този факт.
Ето защо, когато мисис Дънк Браулер, облечена в бяла ефирна роба, а на главата с огромна шапка с изкуствени череши, кайсии и лимони, се появи, за да изведе Люси на редовната й разходка, Андерс си влезе в ролята.
— Добро утро, мадам — поздрави той с поклон. — Как е мис Люси тази сутрин, мадам?
Мисис Дънк Браулер грейна от удоволствие. Тя смяташе Андерс за много мил човек и толкова внимателен, а интересът му към Люси изпълваше сърцето й с радост.
Кучката погледна Андерс с прехранените си отегчени очи, после приклекна и направи малка локвичка на червения килим.
— О, скъпа! — Мисис Дънк Браулер погледна безпомощно към Андерс. — Трябваше да изведа миличката ми малка по-рано… вината е само моя.
Килимът трябваше да се махне, за да се почисти, и да се сложи друг, но това не засягаше Андерс. След като „тази приятелка“ си плащаше 300 долара на ден, защо да се притеснява?
— Случва се, мадам. Сутринта е чудесна за разходка.
— Да… прекрасна утрин. Докато Люси закусваше, слушах птиците. Те…
Това щяха да са последните думи, които мисис Дънк Браулер произнасяше. Куршумът проби смешната й шапка и се заби в мозъка й. Тя се свлече на земята като ранен слон.
Андерс погледна само за частица от секундата към мъртвата жена в краката си и после тренираният му войнишки ум взе връх. В миналото беше виждал толкова много хора, застреляни в главата от снайперисти, че веднага разбра какво се е случило. Той се завъртя, а острият му поглед започна да изучава покривите на сградите в далечината. Докато жени пищяха, мъже викаха и се блъскаха, докато коли спираха със свистене, Андерс забеляза един мъж, който се скри зад ниския перваз на покрива на нощния клуб в края на булеварда.
— Джак!
Без да спира, Андерс погледна през рамо. Той видя полицая Макнийл, който тромаво вървеше след него.
— Там горе е проклетникът! — задъхано каза Андерс и посочи към покрива на нощния клуб. — Хайде, Пади! Ще го хванем!
Но възрастта, спокойният живот и прекалено многото глътки „Къти Сарк“ вече си бяха взели своето. Крачките му започнаха да стават несигурни, когато Макнийл го настигна.