Сянката на Бога

Другата половина от обажданията — на хората, които още не знаеха, — беше по-тягостната. Усещаше, че новината пада като бомба в спокойния им ден. И както и да реагираха, силата на емоциите им беше трудно поносима.

Скачаше от канал на канал, без да се заглежда. Беше неспокоен, не можеше да се отърси от чувството, че е забравил да направи нещо много важно. Взе си от хладилника една бира, качи се по витата вътрешна стълба и излезе на терасата на третия етаж. Къщата му бе построена на склона на хълм и оттук можеше да докосне върховете на дърветата. Подпря се на перилата и се загледа през дебелите преплетени клони към бледото небе. Нямаше звезди.

Чу телефона. Първоначално реши да не се обажда, после размисли.

— Ало.

В слушалката се разнесе гласът на Риордан:

— „Ало“ значи. Само това ли ще ми кажеш? Ало. Ами тогава да ти го начукам.

— Какво? — недоумяващо изгледа телефона Ласитър.

— Какво „какво“? Какво, по дяволите, си правил в „Изгаряния“?

— Това ли била работата?

— Аз ще ти кажа каква е работата! Джон Доу е изтръгнал шибаната тръба от гърлото си.

— Какво е направил?

— Опитал е да се самоубие. Лекарите твърдят, че бил така натъпкан с лекарства, че не би могъл да преброи и до едно, а той си изважда тръбата. Когато го намерили, ръката му още била обхванала шибаното нещо. Трябвало да откопчват пръстите му един по един!

Внезапно Ласитър почувства непонятен пристъп на страх. Не искаше Джон Доу да умира. Имаше много въпроси, а Доу бе човекът, който знаеше отговорите. Освен това трябваше да си плати — той фокусираше неговата жажда за отмъщение.

— Добре ли е? Ще може ли да…

— Да, да, да! Ще отърве кожата и този път. Но аз искам да се върнем на теб! Какво, дявол да го вземе, си намислил? Не знам дали си чувал, но имам нов партньор. Млад, пресен-пресен от академията. Пълен е с идеи, а този път реши да мисли на глас. Та според него Джон Доу не се е опитвал да свърши със себе си. Бил е много упоен. Така че вероятно някой му е помогнал.

— Какво? Някой…

Риордан го прекъсна безцеремонно:

— И тогава се появява доктор Всезнайко и разказва за „другия детектив“, дето се отбил в отделението. А моят младок пита: „Бе какъв детектив?“. И онзи ни разказа.

— Исках да видя как изглежда — призна си Ласитър.

Риордан дрезгаво се изсмя:

— А-а, така ли било. Да погледнеш само. Е, нека ти го кажа направо — не си постъпил умно.

— Дори не се доближих до вратата. Докторът ме изрита навън.

— Това го чухме.

— Значи знаете какво е станало. Между другото, кога се случи това? С тръбата, искам да кажа?

Риордан не му обърна внимание.

— Защо не ми кажеш ти? Къде отиде после?

— Чакай малко! Ти мислиш, че съм бил там, така ли? Мислиш, че съм стиснал тръбата с неговата ръка, а? Питаш ме дали имам алиби? — Едва се сдържа да не тресне слушалката. Беше невинен. Не му харесваше тона на Риордан, а още по-малко му харесваше да бъде преднамерено обвиняван. — Прибрах се у дома — овладя се той. — И оттогава досега не съм спирал да говоря по телефона.