Тъмно е бъдещето

— Може би е видяла огъня — предположи Скудър.

— И се е върнала, за да помогне на пустинниците? — Раул поклати глава. — Това няма никакъв смисъл. Не е възможно тя да е вярвала, че сама ще може да се справи с нас.

— За малко не ни довърши — спокойно каза Скудър. — Ако ти не беше отвлякъл вниманието й…

— Знаеш ли какво разказваше малката? — попита Раул, сочейки Нет. Скудър поклати глава и Раул продължи: — Тя твърди, че Леърд била на път обратно към планините, за да търси подземните…

— Глупости — изсумтя Скудър. — Но аз ще я попитам за това, когато се събуди. А сега изчезвай. Тръгвай и се погрижи камионът да дойде. Нямам желание да нощуваме тук.

Без да помръдне, той гледаше как Раул докуцука до машината и с усилие се настани на седалката, след като Барт бе седнал преди него и бе запалил мотора. Едва когато двамата се изгубиха от погледа му, той се обърна и махна на Кинк. Раул беше малко учуден, че Скудър бе настоял да вземат със себе си точно този психопат — но Скудър просто предпочиташе да го държи под око.

— Какво ще правим с пустинничката? — попита Кинк. За момент Скудър замислено погледна към Нет, която — сега отново с вързани ръце и крака — седеше малко встрани и гледаше ту него, ту Кинк с очи, в които се четеше смесица от панически ужас и неприкрито желание да убива.

— Ще я вземем — каза той след кратък размисъл. — Сигурно има още нещо, което би могла да ни разкаже.

Кинк сякаш се канеше да възрази, но после с едва забележимо кимване се отказа и заби поглед в земята.

— Искаш да кажеш нещо? — остро попита Скудър.

— Тя уби Ден — колебливо отвърна Кинк.

— Ах? — коварно възкликна Скудър. — Тя ли го казва?

— Не — призна Кинк. — Обаче аз го зная. Ти също. Беше машината на Гарт, нали и…

— Ако е така — остро го прекъсна Скудър, — тогава ще го научим достатъчно рано. Ще я вземем. И ти няма да я докосваш, ясно ли е? Впрочем, какво става с момчето? — допълни той, преди Кинк да успее отново да възрази. — Открихте ли го?

Кинк сведе още по-ниско поглед и поклати глава.

— Беше прекалено бърз — призна той. — Но, ако ти искаш, ще го хвана. Пеша той няма никакъв шанс.

— Идиот — невъзмутимо каза Скудър. Той извади радиопредавателя от колана си и го сложи в ръката на Кинк. — Опитай се да се свържеш с някого от останалите. Не се чувствам особено добре тук навън, защото не съм сигурен дали в следващия миг тук няма да се появи цяла армия жадни за мъст пустинници.

Кинк взе радиопредавателя и тръгна. Опасенията на Скудър в никакъв случай не бяха неоснователни. Един от пустинниците се беше измъкнал и може би действително щеше да успее да доведе помощ отнякъде.

Той се обърна с въздишка, взе пушката на Черити, за да я преметне през рамо и после отново отиде до своята припаднала пленница. Въпреки кървавата драскотина на челото, тя изглеждаше странно спокойна; изглеждаше почти като заспала. А лицето й изглеждаше…