Тъмно е бъдещето
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Шопов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тъмно е бъдещето». Краткое содержание книги:
Скудър й помогна да седне на един плосък камък, клекна от другата страна на огъня и насърчително посочи към дървените шишове, на които над огъня се печаха парчета месо. Черити не дочака повторна покана. Оскъдната закуска при бащата и неговото семейство беше всичко, което беше яла през целия ден и стомахът й вече се бунтуваше с пълна сила.
Скудър посочи към втория хищник, който седеше край огъня и внимателно наблюдаваше Черити.
— Това е Раул — каза той. — Моят заместник. Можеш да му имаш доверие.
— А на останалите — не? — сухо попита Черити.
— Не — със същия тон отвърна Скудър. — Във всеки случай не на всички. Но Раул и ти в известен смисъл сте вече познати. — Черити го погледна въпросително и Скудър добави със само загатната усмивка. — Тази сутрин ти му проби дупка в десния крак. Но той не е злопаметен.
Черити разгледа подробно хищника. Не го позна, но това не означаваше нищо — бе имала достатъчно друга работа, за да запомня лицата на мъжете. Но видя, че десният му крачол е разпран до коляното. Отдолу се виждаше бяла превръзка.
— Още ли боли? — попита тя.
Раул поклати глава.
— Жалко — каза Черити. — Трябваше да се прицеля един метър по-високо.
Лицето на Раул остана безизразно, но Скудър се засмя тихо.
— Ти си несправедлива, Леърд — каза той. — Раул ти спаси живота.
— Така ли? — сърдито отвърна Черити. — Това ми е убегнало по някакъв начин.
— Ако не ти беше попречил да избягаш, момчетата щяха да те убият — сериозно каза Скудър. — Или равнината щеше да те погуби. Там навън никой не може да оцелее, ако не е пустинник. А ти не си пустинничка.
— Не — отвърна Черити. — Не съм.
— А каква си?
Умишлено небрежният тон на въпроса не я заблуди нито за миг — Скудър не беше срязал въжетата просто защото беше мил човек, а защото искаше от нея нещо съвсем конкретно.
— Във всеки случай, не пустинничка — уклончиво отвърна тя. — Нали и сам го каза.
Тя се наведе напред, взе от огъня един от шишовете с месо и го опита. Месото имаше особен, но добър вкус, а след първата предпазлива хапка тя започна да дъвче по-бързо, почти лакомо. Едва сега усети колко беше гладна.
Скудър я остави на мира за известно време, но неотклонно я наблюдаваше дори докато ядеше, а погледите на Раул също следяха всяко нейно движение. На драго сърце би оставила месото и би помолила отново да я завържат на дървото. Но независимо от това, че Скудър вероятно би отказал, тя беше прекалено гладна, за да го направи.
— Разбирам, че не ни се доверяваш — каза Скудър след малко. — Но ние не сме твои врагове.
— Забелязах това — саркастично отвърна Черити. — Нет и семейството й също. Винаги ли опожарявате къщите на хората, които не са ваши врагове?
Скудър стисна ядосано устни, обаче преглътна острия отговор, който беше на езика му.
— Това нямаше да се случи, ако ти не беше избягала — каза той с привидно хладнокръвие. — Само че това вече е минало, нали? Коя си ти?
— Кой е Даниел? — отвърна Черити.
В очите на Скудър отново проблесна гняв и той отново с усилие се овладя.
— Наистина ли не знаеш? — попита той. — Откъде идваш? От Луната?
— Може би. — Черити сви рамене и изгледа пренебрежително Скудър. — Защо не се престориш, че вярваш, че наистина идвам оттам и не ми отговориш на няколко въпроса? Може би — добави тя, отново свивайки рамене — тогава и аз ще отговоря на твоите.
Скудър въздъхна. Но за нейна изненада той неочаквано кимна.
— Добре — защо не? Не зная кой е Даниел. — Той направи безпомощен жест, когато Черити го погледна невярващо. — Никога не съм го срещал — продължи той. — Той е нашият човек за връзка. Но аз никога не съм виждал лицето му. Никой не го е виждал.
— Човек за връзка. С кого?
— С господарите от Морони — с готовност отвърна Скудър. — Не зная дали той е човек, или е един от тях. Ездачите са под негово командване.
— Вие също.
— Не. — Отговорът дойде толкова остро, че Черити почувства, че е улучила чувствителна точка. А Скудър също видя, че тя е забелязала това. Той се усмихна смутено. — Не — още веднъж каза той. — Ние не се подчиняваме на никого. Той… върти търговия с нас, ако искаш, така го наречи. Ние малко се грижим в нашата област всичко да върви по обичайния си ред, а той… — Той се замисли за момент. — Това, от което човек има нужда — каза той накрая. — Гориво, резервни части… ние сме много.