Тъмно е бъдещето

Тя се отдалечи на юг от фермата, но пътува само толкова, колкото да бъде сигурна, че оттам не могат да я видят, после се отби от пътя и отново се отправи към планините.

Напълно осъзнаваше факта, че намерението й беше лудост. В никакъв случай не беше сигурна, че наистина ще може да намери подземните. Може би те действително бяха само легенда. Гурк беше напълно прав: хора в беда, хора, които са били потискани или преследвани, винаги си намираха един спасител, който обещаваше избавление и някак успяваше да им помогне по-леко да понесат страданията си. Но щом те все пак съществуваха, значи описанието на Нет водеше само до един извод — че се касаеше за хора, които са оцелели, хора като тях, които някак си бяха успели да съхранят част от старата цивилизация. Предположението, че идваха от някакви легендарни пропасти, също съвпадаше. В края на краищата, под планините се намираше някога най-голямата и най-надеждна система от бункери в света, в която чужденците бяха проникнали и която систематично бяха превърнали в развалини малко преди ти да се качиш в танка — прошепна един глас в главата й.

Тя пропъди тази мисъл. По дяволите, сама знаеше колко малък е шансът някъде да намери помощ; не се нуждаеше от ехидното си подсъзнание, за да си спомни за това.

От равнината пред нея израсна скалисто възвишение; идеален наблюдателен пункт. Черити не беше забравила за ужасната среща от предишната сутрин. Тя предпазливо обиколи веднъж скалите и накрая се спря на сенчестата страна. Изкачването на скалата се оказа по-трудно, отколкото тя предполагаше, защото нейната повърхност беше гладка като огледало и на пипане беше като полирано стъкло. Когато най-сетне успя да се покатери, Черити бе останала без дъх, така че й трябваха две или три минути, за да събере силите си. Макар че нямаше и половин час, откакто беше на път, гърлото й беше пресъхнало; още отсега жегата беше мъчителна. Трябваше да си потърси скривалище за най-горещите часове на деня.

Тя вдигна далекогледа. Монотонното кафяво на изгорената земя се плъзна край нея стократно увеличено, прекъсвано само от време на време от някоя цепнатина или скала, или — тя затаи дъх. По следата, която мотоциклетът й беше оставил в пясъка, се движеше някакво същество. При вида му по гърба й полазиха ледени тръпки. Никога досега не беше виждала такова чудовище. То пълзеше към нея и беше доста голямо. Някак много смътно то напомняше на Черити за чудовището Гила, но не беше гущер, а по-скоро насекомо, защото кожата му беше лъскава и твърда, разчленена на множество нееднакви по големина сегменти. Краката му — общо шест — крачеха тромаво и някак неравномерно напред. Главата на съществото беше отблъскващо грозна, с ококорени очи, над които насам-натам непрестанно се полюшваха две тънки антенни пипала. Нямаше никакво съмнение — тази твар я преследваше. Но със своя бърз „Харли“ тя вероятно щеше да успее да се отърве от него.

Бавно завъртя далекогледа, за момент разгледа друг причудлив самолет — който, в края на краищата, след по-внимателно взиране се оказа само парче скала — и продължи да разглежда равнината по-нататък.