Закуска в „Тифани“
- Автор: Капоти Труман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Закуска в „Тифани“». Краткое содержание книги:
Тези последни седмици в края на лятото и началото на новата есен са ми смътни в спомените, може би защото разбирателството помежду ни бе достигнало онази сладостна дълбочина, когато двама души общуват повече с мълчание, отколкото с думи: приятелско безмълвие измества напрегнатото наддумване, нервното многословие на уж пламенното, а по-скоро повърхностно драматичното приятелство. Често, когато той не беше в града (бях развил неприязнено чувство към него и рядко го назовавах по име), прекарвахме заедно по цели вечери, през които си казвахме по-малко от стотина думи; веднъж отидохме пеша чак до китайския квартал, ядохме китайски гозби, купихме си книжни фенери и откраднахме една кутийка тамянови пръчици, оттам изчезнахме към Бруклинския мост и докато наблюдавахме как корабите минават между грейналите светлини на небесния фон, тя каза:
— След години, след много, много години някой от тези кораби ще ме докара отново тук с деветте ми бразилски хлапета. Защото — да, те трябва да видят това, тези светлини, реката — аз обичам Ню Йорк, макар и да не е мой в истинския смисъл като например дърво или улица, или къща, каквото и да било, което е мое, защото и аз съм негова.
— Млъкни, моля ти се — избухнах аз, защото се почувствах изоставен — катер на сух док, докато тя, бляскав пътник, който си знае пътя, отплава с тържествени сирени и дъжд от конфети.
Така дните, последните дни, се въртят в паметта ми неясни, всички еднакви като есенни листа — докато дойдѐ онзи ден, различен от всички дни, които някога съм преживял.
По една случайност това стана на 30 септември, рождения ми ден, факт, който нямаше никаква връзка с развилите се събития — само дето, надявайки се да получа от домашните си някакъв паричен подарък, аз очаквах с нетърпение сутрешната поща. Дори слязох долу да причакам раздавача. Ако не се бях навъртал край входа, Холи нямаше да ме покани да отидем на езда; и тогава нямаше да има възможност да ми спаси живота.
— Тръгвай — рече тя, като ме видя да чакам раздавача. — Хайде да пояздим коне из парка. — Беше облечена с яке и джинси, а на краката си носеше обувки за тенис; тупна се по корема, привличайки вниманието ми към сплеснатостта му: — Да не мислиш, че искам да загубя наследника. Но има едно конче, скъпата ми стара Мейбъл Минерва — не мога да замина, без да си взема сбогом с Мейбъл Минерва.
— Сбогом?
— Другата събота. Хосе купи билетите.
Като в транс я оставих да ме води по улицата.
— Сменяме самолета в Маями. Сетне над океана. Над Андите. Такси!
Над Андите. Докато минавахме с таксито през Сентръл Парк, имах чувството, че и аз летя, летя самотен над опасни снежни върхове.
— Но как така… Та, боже мой, какво ще стане с… Как ще… Изведнъж да изчезнеш и да изоставиш всички.
— Не мисля, че някому ще липсвам. Аз нямам приятели.
— На мене. Ще ми липсваш. А и на Джо Бел. И, о — на милиони. Например Сали. Клетият господин Томейто.
— Обичах стария Сали — рече тя и въздъхна. — Знаеш ли, че цял месец не съм ходила да го видя. Когато му съобщих, че заминавам, той беше същински ангел. Наистина — смръщи се тя, — изглеждаше радостен, че напускам страната. Каза, че това е добре дошло. Защото рано или късно можело да възникнат неприятности. Ако открият, че не съм му истинска племенница. Онзи дебел адвокат О’Шонеси ми изпрати петстотин долара. В брой. Сватбен подарък от Сали.