Закуска в „Тифани“

Джо Бел презрително ни сервира новата поръчка коктейли.

— Никога не се влюбвайте в диво същество, господин Бел — посъветва го Холи. — Това беше грешката на Док. Той все мъкнеше вкъщи разни диви същества. Хищни птици с наранени криле. А веднъж дори голям рис със счупен крак. Но човек не бива да отдава сърцето си на диво същество; колкото повече го отдава, толкова по-силни стават тези същества. Докато станат достатъчно силни да избягат в гората. Или да отлетят на някое дърво. После на по-високо. После в небето. Такъв е краят, господин Бел. Ако си позволите да обикнете диво същество. Накрая ще останете само с поглед към небето.

— Пияна е — осведоми ме Джо Бел.

— Умерено — призна Холи. — Но Док разбра какво исках да му кажа. Обясних му го много благоразумно, това нещо той може да го разбере. Стиснахме си ръце, прегърнахме се и той ми пожела щастие. — Тя погледна часовника. — Сега трябва да е някъде към Сините планини.

— За какво говори тя? — почуди се Джо Бел.

Холи вдигна чаша.

— Да пожелаем и на Док щастие — рече тя и чукна чаша в моята. — Желая ти щастие; и вярвай ми, скъпи Док, много по-добре е да гледаш към небето, отколкото да живееш тук. Такова пусто място; толкова мрачно. Просто земя, където тътнат гръмотевици и всичко изчезва.

Тролър се жени пореден път. Бях в метрото някъде в Бруклин, когато видях това заглавие. Един от пътниците беше отворил вестника, който оповестяваше новината с огромни букви. Едничката част от текста, която можах да видя, гласеше: „Ръдърфорд Тролър — Ръсти, милионерът плейбой, често обвиняван в пронацистки симпатии, вчера сключи тайно брак в Гринич с прекрасната…“ Аз и не исках да чета нататък. Холи се е омъжила за него — виж ти, виж ти. Бих желал да съм под колелата на влака. Но имах това желание и преди да бях зърнал заглавието. Поради куп причини. Не бях виждал Холи, искам да кажа, не бяхме се виждали истински от пиянската ни неделя в заведението на Джо Бел. Изтеклите оттогава седмици ми бяха донесли лично мои основания за лоши чернилки. Първо, уволниха ме от работата — заслужено, и то поради едно забавно нарушение, но доста заплетено, за да го разказвам тук. А също и военната комисия проявяваше нездрав интерес към мене и след като съвсем наскоро се бях освободил от ограниченията на едно малко градче, мисълта да вляза отново в казармения живот истински ме отчайваше. Покрай неопределеното ми положение на подлежащ на военна служба и липсата на определена професионална квалификация просто не можех да си намеря работа. Точно затова се намирах в метрото в Бруклин: връщах се от обезсърчаваща среща с издателя на един несъществуващ вече вечерен вестник. Всичко това, съчетано с лятната градска жега, ме докара до състояние на нервна депресия. Така че не бях неискрен в мисленото си желание да се намирам под колелата на влака. Вестникарското заглавие засили още повече желанието ми. Щом Холи е могла да се омъжи за този „абсурден ембрион“, значи цялата армия неправдини, ширещи се по света, можеха пък спокойно да се стоварят върху мене. Или впрочем — и този въпрос е съвсем правомерен — може би възмущението ми се дължеше донякъде на обстоятелството, че самият аз бях влюбен в Холи? Донякъде. Защото аз наистина бях влюбен в нея. Както навремето се бях влюбвал в майчината ми възстара готвачка негърка и в пощаджията, който ми позволяваше да го съпровождам, докато разнасяше пощата, както и в едно цяло семейство на име Макендрик. В този вид любов също има ревност.