Закуска в „Тифани“
- Автор: Капоти Труман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Закуска в „Тифани“». Краткое содержание книги:
Той явно жадуваше да се съглася с него. Казах му, че според мене ще намери Холи, или Луламе, малко променена.
— Чуй, синко — заяви той, когато стигнахме до входа на къщата, — обясних ти, че имам нужда от приятел. Защото не искам да я изненадвам. Нито да я плаша. Затова се спотайвах. Помогни ми като приятел, спомени й, че съм тук.
При мисълта да представя госпожа Голайтли на съпруга й не можех да не изпитам известно удовлетворение; и като хвърлих поглед към осветените й прозорци, се обнадеждих, че и компанията й е там, защото още повече ме зарадва перспективата да видя как човекът от Тексас се ръкува с Мег и Ръсти, и Хосе. Обаче гордият сериозен поглед на Док Голайтли и захабената му от пот шапка ме накараха да се засрамя от тези мисли. Той ме последва във входа и остана да чака долу.
— Добре ли изглеждам? — пошепна Голайтли, подръпна ръкавите си и стегна възела на връзката.
Холи беше самичка. Отвори ми веднага; всъщност тъкмо се канеше да излиза — бели атлазени обувки за танци и цял облак парфюм оповестяваха гала намерения.
— Е, идиот такъв — рече тя и ме цапна палаво с чантата си. — Много бързам, за да се сдобряваме точно сега. Ще изпушим лулата на мира утре, окей?
— Разбира се, Луламе. Ако утре си все още тук.
Тя си свали тъмните очила и присви очи.
А очите й бяха като строшени призми и отломките проблясваха със сини, сиви и зелени искри.
— Той ти го е казал — промълви тя с тих, разтреперан глас. — О, моля ти се. Къде е той? — тя се втурна покрай мен. — Фред! — провикна се на стълбището. — Фред! Къде си, миличък?
Чух стъпките на Док Голайтли нагоре по стълбите. Главата му се появи над перилата и Холи се дръпна назад, но не изглеждаше уплашена, а сякаш искаше да се скрие в черупката на разочарованието. А той вече беше пред нея, засрамен и притеснен.
— Божичко, Луламе — подхвана и се поколеба, тъй като Холи го гледаше с вперен празен поглед, сякаш не можеше да го познае. — Ох, милинката ми — рече той, — не те ли хранят тук? Каква си изпосталяла. Каквато беше, когато те видях за първи път. С такива блуждаещи очи.
Холи докосна лицето му, пръстите й опипваха извивката на лицето му, брадясалата му кожа, сякаш тя искаше да се увери в присъствието му.
— Здравей, Док — рече мило и го целуна по бузата.
— Здравей, Док — повтори сияеща, когато той я вдигна във въздуха и щеше да я прекърши в прегръдката си.
Изблици облекчителен смях го разтърсиха.
— Гледай ти, Луламе. Слава богу.
Нито той, нито тя ме забелязаха, когато се промъкнах покрай тях и се качих в стаята си. Нито пък забелязаха мадам Сапфия Спанела, която отвори вратата си и закрещя:
— Стига! Безобразие. Върши другаде курвенските си номера.
— Да съм се развела с него? Разбира се, че никога не съм се развеждала. Боже мой, та тогава бях едва четиринадесетгодишна. Бракът ни изобщо не е бил законен.
— Холи почука по празната си чаша. — Още два, скъпи мой господин Бел.
Джо Бел, в чието заведение седяхме, прие с неудоволствие поръчката.
— Раничко сте започнали да се наливате — каза укорително.
Още нямаше и дванадесет според черния махагонов часовник зад бара, а той вече бе напълнил чашите ни три пъти.
— Днес е неделя, господин Бел. В неделя часовниците изостават. Освен това изобщо не съм си лягала — съобщи гласно и сподели с мен: — Да спя. — След което се изчерви и извърна виновно глава. За първи път, откакто я познавах, тя като че изпита нужда да се оправдава: — Е, нямаше как. Док наистина ме обича, знаеш ли. А и аз го обичам. На тебе може да ти се е сторил стар и сбутан. Но ти не знаеш какъв мил човек е той, как умее да вдъхне сили и на птици, и на деца, изобщо на всякакви слаби създания. Човек не може да не се чувства много задължен на онзи, който му е внушил самоувереност. Винаги съм споменавала Док в молитвите си. Моля те, престани да се подсмиваш! — заповяда ми тя, като изгаси цигарата си. — Наистина се моля.
— Не се подсмивам. Усмихвам се. Ти си удивителна личност.
— Сигурно — усмихна се тя и лицето й, бледо, някак болнаво на сутрешната светлина, се освежи; тя поприглади разрошената си коса и разноцветните й багри блеснаха като в реклама на шампоан. — Сигурно приличам на чума. Съвсем естествено. До сутринта висяхме на автобусната спирка. Чак до последната минута Док мислеше, че ще си тръгна с него. Макар и да му повтарях цяла нощ: „Но, Док, аз вече не съм четиринадесетгодишна и не съм Луламе.“ Но ужасното е (осъзнах го, докато чакахме там), че всъщност съм. И все още крада пуйчи яйца и се дера в шипкови храсти. Само че сега го наричам лоши чернилки.