Закуска в „Тифани“
- Автор: Капоти Труман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Закуска в „Тифани“». Краткое содержание книги:
Обаче Холи не си беше вкъщи; не се беше върнала и на следващата сутрин, когато отидох да нахраня котката й. Тъй като нямах ключ от апартамента, се качих по противопожарната стълба и влязох през прозореца. Котката беше в спалнята и не беше сама: видях един мъж, наведен над куфар. Двамата си разменихме гузни погледи, докато влизах през прозореца — всеки помисли другия за обирджия. Той имаше симпатично лице, косата му беше като лакирана, приличаше на Хосе, освен това куфарът, който подреждаше, съдържаше дрехите на Хосе, намиращи се в апартамента на Холи, обувките и костюмите, за които тя се грижеше, които непрекъснато носеше на химическо и за поправки. И аз го попитах, сигурен в отговора:
— Господин Ибара-Йегар ли ви изпрати?
— Аз съм братовчед — отвърна той с плаха усмивка и с произношение, което едва можах да разбера.
— Къде е Хосе?
Той повтори въпроса, сякаш го превеждаше на чужд език.
— А, къде той? Той чака — поясни братовчедът и без да ми обръща повече внимание, продължи лакейската си работа.
Значи така: дипломатът възнамеряваше да офейка. Е, това не ме изненада; нито пък ме натъжи, ни най-малко. Но все пак каква подлост.
— Той заслужава бой с камшик.
Братовчедът се изкиска. Сигурен съм, че ме разбра. После затвори куфара и извади едно писмо.
— Братовчед ми, той мене помоли предам това на негова приятелка. Ще услужвате ли?
На плика беше написано: „За госпожица Х. Голайтли — моля да се предаде лично.“
Седнах на леглото на Холи и притиснах котарака й до себе си. Изпитах такава болка заради Холи, каквато би изпитала тя самата.
— Да, ще услужа.
И го сторих въпреки нежеланието си. Не ми стигна смелост да унищожа писмото, нито твърдост да го задържа в джоба си, когато Холи попита доста нерешително дали случайно не знам нещо за Хосе. Това беше две сутрини по-късно. Седях до леглото й в стая, която миришеше остро на йод и подлоги, болнична стая. Холи се намираше там от нощта след ареста й.
— Е, миличък — каза тя, когато се приближих на пръсти със стек цигари „Пикаюн“ и букет есенни виолетки, — изгубих наследника.
На вид като че ли нямаше и дванадесет години: белезникаво светлата коса сресана назад, очите й (по изключение без тъмните очила) бистри като дъждовни капки — човек не можеше да повярва колко е била зле.
И все пак беше вярно.
— Божичко, за една бройка да хвърля топа. Не се шегувам. Смъртта беше тръгнала към мене. Хилеше ми се насреща. По-рано нямаше да мога да ти кажа за нея. Тъй като тя ми беше съвсем непозната — допреди да умре брат ми. Отначало не можех да разбера къде е отишъл, какво значи Фред да е умрял; тогава я видях, тя беше при мене в стаята и държеше в обятията си Фред, една грозна дебелана, която се клатушкаше на люлеещия се стол, държеше на скута си Фред и се кикотеше като разпрана. Жалка картинка! Но това ни чака, приятелю: тази смешница, която дебне да те срита в задника, и край. Разбираш ли сега защо полудях и изпочупих всичко?
С изключение на наетия от О Джей Бърман адвокат аз бях единственият посетител, когото пускаха при нея. В стаята й имаше и други болни, три дами като близначки, които ме оглеждаха с голям интерес, макар и не с неприязън, и си шепнеха на италиански. Холи ми обясни:
— Те смятат, че ти си моят съблазнител, миличък. Непочтеният ми партньор. — А на предложението ми да ги извади от заблудата отвърна: — Не мога. Те не говорят английски. Няма значение, защо да им развалям удоволствието.
И тогава ме попита за Хосе. Щом видя писмото, тя присви очи и прибра устни в стегната мъничка усмивка, която страшно я състари.
— Миличък — нареди ми Холи, — пресегни се до онова чекмедже и ми подай чантата. Девойката не може да чете такова писмо без червило.
Загледана в огледалцето, тя се маза и пудри, докато не премахна от лицето си всяка следа от дванадесетгодишното момиченце. Изрисува устните си, тури си руж на бузите, начерни си миглите, сложи си сини сенки, напарфюмира се с „4711“, украси ушите си с перлени обици и си сложи тъмните очила. Така бронирана, хвърли неодобрителен поглед на неизрядния си маникюр, скъса плика и зашари с очи по писмото, а усмивката й ставаше все по-сурова и суха. Сетне поиска цигара. Дръпна.
— Гаден вкус. Но все пак божествено — отбеляза тя, подхвърли ми писмото и рече: — Може би някога ще ти свърши работа. Ако решиш да опишеш похожденията на един плъх. Не се смущавай, прочети го на глас. Искам да го чуя.