Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Нали ние се стараем, доколкото е възможно, да държим електронните мозъци в неведение за отвратителните черти на човека. Сега, когато околностите на Процион са заселени с желязното потомство на една машина, натъпкана с историята на земната дегенерация, патология престъпност, със съжаление трябва да призная, че в този случай електропсихиатрията е съвършено безсилна. Нищо повече не мога да кажа.
И сред всеобщото глухо мълчание съкрушеният старец слезе от подиума. Вдигнах ръка. Председателствуващият ме погледна с изненада, но след кратко колебание ми даде думата.
— Господа! — започнах аз, като станах от мястото си. — Виждам, че въпросът е сериозен. Неговите мащаби можах да оценя едва след проникновените слова на професор Гаргараг. Бих искал с настоящите свои думи да направя едно предложение на присъствуващите. Аз съм готов да отида сам в зоната на Процион, да проверя какво става там, да открия тайната на изчезването на хилядите ваши хора, както и да допринеса според силите си за мирното разрешаване на назряващия конфликт. Давам си сметка, че този проблем е най-трудният от всички, с които съм се сблъсквал досега, обаче има моменти, когато трябва да се действува, без да се изчисляват шансовете за успех. Така че, господа…
Следващите ми думи потънаха в буря от ръкопляскания. Ще прескоча онова, което стана по-нататък на събранието, тъй като то напомняше масови овации в моя чест. Комисията и присъствуващите на заседанието ми дадоха всички възможни пълномощия. На другия ден проведох разговор с ръководителя на отдела за Процион и едновременно началник на космическото разузнаване — съветника Малинграут.
— Още днес ли искате да излетите? — попита той. — Чудесно. Но не с вашата ракета, Тихи. Невъзможно е. За тази цел ние използуваме специални ракети.
— Защо? Моята ще свърши работа.
— Не се съмнявам в съвършенството на вашата ракета, но работата е в камуфлажа. Ще полетите с друга ракета, която външно прилича на всичко друго, само не на ракета. В случая ще бъде… впрочем сам ще видите. Ще се наложи да кацнете през нощта…
— Как така през нощта? Нали огнената струя ще ме издаде?
— За това досега не сме помисляли — призна той, видимо загрижен.
— Добре, ще се оправя някак — казах. — Маскиран ли ще пътувам?
— Да. Тъй ще е най-добре. Нашите специалисти ще се погрижат за вас. Вече ни чакат. Заповядайте, оттук…
По един секретен коридор ме заведоха в стая, напомняща малка операционна зала. Там с мен се заеха четирима души. След час, когато ме поставиха пред огледалото, не можах да се позная. Обкован в ламарина, с квадратни рамене и също така глава, със стъклени визьори вместо очи, аз приличах на най-обикновен робот.
— Господин Тихи — обърна се към мен шефът на гримьорната, — не забравяйте няколко важни неща. Първо, не трябва да дишате…
— Вие май нещо не сте в ред! — отсякох. — Как да не дишам! Нали ще се задуша!
— Не ме разбрахте. Разбира се, че ще си дишате, но тихо. Никакви въздишки, никакво сумтене, никакво дълбоко поемане на дъх! Всичко трябва да се прави безшумно. А, не дай си боже, да кихнете! Свършено е с вас.
— Ясно. Какво още?
— За четене по пътя ще получите комплект годишни течения на „Електронен куриер“ и на опозиционния вестник „Гласът на вакуума“.
— Ама те и опозиция ли имат?