Всяко решение си има проблем

— Нека всяко момиче да си избере по нещо — казала тя. — Да се наредят една по една, като започне най-малката.

Идеята сама по себе си е добра, но след като оттам, горе, е видяла блъсканицата около кутията с бижута, сигурно е стигнала до извода, че щеше да е по-добре да беше написала завещание.

Леля Евелин, която имаше само момчета и така отпадаше напълно по силата на регламента за „внучките“, беше застанала със скръстени ръце в ъгъла на стаята и си мърмореше нещо, а майка ми за първи път беше извънредно доволна от факта, че има четири дъщери. Мисля, че това беше единственият ден в живота й, в който тя не съжаляваше, че никоя от нас не се е родила момче.

— Вземи сапфира, сапфира — шепнеше леля Алекса на тригодишната ми тогава братовчедка Клаудия.

Но Клаудия, която и представа си нямаше как изглежда сапфирът, първо посегна към една коралова огърлица, а после към кехлибарения медальон с мушичка в него. Като видя това, леля Алекса избухна в сълзи. Нашите братовчедки Диана, Франциска, Мириам и Бети се нахвърлиха на фалшивите перли, сребърните медальони, гранатовите украшения и герданите от розов кварц, а през това време техните майки си блъскаха главите в стената, но Тине, Рика, Лулу и аз, без да обръщаме внимание на евтините боклуци, си взехме наистина стойностни неща: Тине получи сапфиреното колие, Рика — диамантените обици, Лулу — платинен часовник с брилянти, а аз си избрах пръстен с огромен шлифован аквамарин.

Когато го сложих на малкия си пръст, леля Алекса високо изрида, а леля Евелин промърмори:

— Копеле!

— Ти по-добре не се обаждай — обърна се към нея майка ми. — Ти си присвои всички антики и порцеланът.

— Какъв ти порцелан? — извика леля Евелин. — Хубавия, майсенския го потроши най-малката ти дъщеря.

— Вярно е — каза леля Алекса. — И за да е справедливо, тя не трябва да получи нищо.

Но баба ми не беше споменала нищо подобно. На втория тур беше същото.

— Не тези червени обици, Диана, другите червени обици!