Фалшификаторът от черния кос

— Гуд! Добро работа! Буено! Разбира? Боне, боне.

— Да, да — рекох. — Благодаря.

Той стисна десницата ми и дълго и темпераментно я друса нагоре-надолу.

— Аз — Габриел Фернандес, Габи, камераман, разбира? Пикчър, филм, Холивуд.

— Аха, оператор — рекох.

— Да, да, оператор! — викна той, възхитен от моята интелигентност. И пак енергично, ме потупа по рамото: — Ти гуд пеинтър4, артист!

Едва не се изчервих от удоволствие.

— Йес — казах, като с това изчерпах запаса си от английски думи и също се представих: — Николай Карлов.

Тогава той рече нещо весело на английски, от което заключих, че нашето запознанство трябва да се полее, отиде към бара, поиска бутилка уиски и плати. Очите ми машинално проследиха пачката, която той извади от задния джоб, и десетте долара, които подаде на касиерката.

Чукнахме се, пихме, отново се чукнахме, и пак пихме, и вече не можех повече, но той усърдно наливаше и след десет минути ме прегръщаше с пиянски сълзи и като ме тупаше до болка по рамото, на смесен англо-френско-испано-български език ме уверяваше, че съм най-добрият му български приятел и освен това най-великият художник in the world5, тъй както и той е най-великият кинооператор. А аз вече не издържах, главата ми шумеше, повдигаше ми се и се стараех да се откопча от тази неочаквана приятелска хватка. Най-после, за да ми докаже, че никак не е пиян, Габриел разпери ръце като цирков артист върху въже и тръгна нагоре по стълбите точно по средата на килимената пътека. И наистина не се отклони нито веднъж встрани. Дълго още неговият глас гърмеше по горните етажи.

Веднага отидох при касиерката на бара:

— Покажете, моля, парите!

Тя се поуплаши.

— Не бойте се — рекох и се легитимирах.

Минах в задната стаичка, извадих лупата, главата ми се въртеше на раменете, цифрите ми се виждаха двойни.

Повечето от банкнотите бяха стари, протъркани, очевидно отдавна в движение — малко вероятно бе да са фалшиви. Имаше обаче половин дузина банкноти, които ми изглеждаха съмнителни. Между тях бе и банкнотата на Габриел Фернандес, единствената десетачка. Извиках касиерката:

— Откога са събрани тия пари?

— От обед.

— Можете ли да си спомните кой ви е дал доларите?

— Разбира се. Американците от филма, другите американци и някои шведи, те все с долари плащат.

Указанието не беше много определено.

— А българи? — попитах.

— Не, българи не. Българи в хотела има малко и те си плащат само с левове.

Задържах десетдоларовката на Фернандес, внуших на касиерката да си държи езика зад зъбите и се качих в стаята си на страшния седми етаж.