Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
— Какво ще пиете?
— Ще вечеряме.
Фернандес веднага доведе келнера, с наслада изслуша нашата поръчка и с още по-голяма наслада и удоволствие наблюдаваше как ядем. Ели нещо бърбореше с оня бог Ричард Брук, но богът не й обръщаше особено внимание, защото непрекъснато беше зает ту да пали цигарата на Любомир Соколов, ту да му налива вино, ту пък просто да му се усмихва, а още по-далеч Дафна Флеминг хвърляше с очи мълнии към българина.
Интересно ми бе сред тия хора. За съжаление никой не знаеше други езици с изключение на Режисьора, който обаче на въпросите ми отговаряше едносрично, като едва помръдваше мумиеобразното си лице. Доктор Кречмър блещукаше с шубертовските си очила и тихичко си шепнеше с женицата с глупавото носле, която ми бе представена като Кети Браун, скриптгърл. От българските актьори само Любомир Соколов знаеше стотина английски думи и той с безразсъдна храброст ги хвърляше във флирта с Дафна Флеминг.
Соколов бе едър мъжага с монголоидно лице и плещи на културист. В българските филми той неизменно изпълняваше роли на злодей или на турчин поробител, а в „Свирачът по скалите“ беше мръсен индиански вожд. Смяташе се за голям актьор и неотразим любовник, а беше добър селски момък, попаднал в киното заради интересната си външност.
— Мистър Голдсмит, на телефона! — прозвуча меко от високоговорителя.
Пръв на повикването реагира Фернандес: скочи от стола, но като разбра, че не е за него, разочаровано седна отново. Отбелязах си тази негова реакция.
Робинзон Голдсмит като че също очакваше повикване: бързо изправи тежкото си тяло и влезе в кабината на ъгъла. Почти не говори: само слушаше, кимаше и поглеждаше към нашата маса. Сетне остави слушалката и бавно се върна при своята пура.
Аз пък веднага тръгнах към тоалетната и оттам — към телефонната централа на хотела. Беше двайсет и два часът и десет минути.
— Кой търси Робинзон Голдсмит преди малко?
— Не си каза името. Беше мъжки глас. Един такъв, дебел, говореше бавно.
— На какъв език?
— На английски.
— Откъде звъниха?
— Не казаха.
Върнах се. Моите нови приятели бяха станали и шумно се канеха да излизат.
— Отиваме в казиното — каза Ели възбудено, — ще играем на комар. Ричард казва, че онзи там, дебелият капиталист, виждаш ли го, викат му Робинзон Крузо, снощи им обрал всичките пари и сега ще има мач реванш. Ще играя и аз.
— Там пускат чужденци и се играе с чужда валута.
— Нищо. Ричард ще ме вкара като американка и ще ми заеме долари.
Вече беше „Ричард“! Какво можех да възразя? Покорно тръгнах след нея, толкова повече, че към казиното вървеше вече и Голдсмит.
На комар съм играл като дете в махалата: на ашици — за всяка спечелена игра стотинка. По-късно в училище — на ези-тура. Още по-късно, като студент, срещу изпити — на карти с бобчета: всяко бобче десет стотинки. И все губех. Утешавах се с всеизвестната аксиома, че, който губи на комар, печели в любовта. Ето защо сега, влизайки в храма на хазарта, почувствувах леко вълнение: в главата ми изплуваха безброй комарджийски сцени — от „Дама Пика“ до „Дъщерята на снеговете“. Спомних си всички разкази за Монте Карло, за дървото, под което се бесят разорените, за щастливците, които с един удар стават милионери, и за ония математици, които изчислили теоретически всички вероятности за печалба, съставили си строга система и в продължение на месеци обирали всички игрални домове в Европа и Америка, докато съответните власти не счели, че тази намеса на науката в играта на случайностите е нерентабилна за тях. Спомних си разни думи и изрази като „крупие“, faites vos jeux, спомних си също така, че съм държавен служител в страна, където комарът е забранен за местните граждани, при това без петак чужда валута в джоба си освен пачка фалшиви долари, и въпреки това седнах край рулетката до моя нов приятел Габи Фернандес: точно отсреща се беше настанил Робинзон Голдсмит.
Залата на рулетката не се отличаваше по нищо от ония, които бях виждал на кино, освен по размерите: беше по-малка и по-скромна (все пак беше социалистически игрален дом!). Крупието, който вещо водеше играта, беше българин. От каква ли далечна геологическа ера бяха изровили този странен екземпляр след четвъртвековна забрана на комара у нас?
Естествено, наоколо имаше само чужденци — Ели и аз минахме като членове на американската група — и се играеше изключително с чужда валута. Ако се съди по заварените мизи, играта до нашето идване вървеше вяло — върху цифрите на дългата маса лежаха няколко единични жетона, и толкова. Топчето монотонно се въртеше по колелото, спираше и крупието невъзмутимо прибираше жетоните към себе си.